1/2018

Насмешливо литературознание

 


Сегашните даскали ли? Не съм от тях


Владимир Игнатов
Vladimir Ignatov

DERISIVE LITERARY STUDIES: Present teachers? I’m not one of them


This text attempts to examine the fictional world of a comedy named “Chorbadjiyata” (“The Master”) by Dobri Voynikov through the character of the teacher. The mechanisms on which this character is built and manifested are studied. The old teacher Tsony does not understand the “new books” and “the new teaching,” so for him they are “heretical”, “stupid”, detrimental to young people. Having a one-sided and rude attitude he is not aware of his own harm to them. Before long, Tsony assumes an unusual role – that of a man tested by his own students, revealing all his ridiculous self-confidence and professional wretchedness. The relations School – Life and Applicability – Inapplicability of knowledge (N. Georgiev) are also analyzed.

Знаш ли, че сега без учение
челяк не струва ни парá?

Боян – школский епитроп

Онасловяването на настоящите наблюдения крие в себе си някои рис­кове – от проблемно-тематичен и от методологически порядък. Но без да заимстваме самоувереността на техния – литературоведски прив­личащ, а човешки отблъскващ – обект – възвеличавания в собствените си очи и насмешливо принизявания в тези на околните учител, или стилистично по-„издържано“ – даскал от пиесата „Чорбаджията“ на Добри Войников, нека поемем тези рискове. Едните ще се изявят в хода на работата, другите – вероятно още в нейните подстъпи.

Това онасловяване освен рискове съдържа в себе си със сигурност и противопоставяне, сблъсък в темпорален смисъл. Но по-важното – и като изходна идейно-художествена основа, и като отправна метатекстова точка на концептуализиране – съдържа нежелание, и то категорично заявено, за присъединяване, за приобщаване към единия от членовете на разкриващата се бинарна опозиция. Ясно е кой е той.

И тук нека подчертаем – намекваното засрещане на старото и новото, на миналото и сегашното няма да бъде застинало в полето на определена времева конкретизираност и съответно да бъде разглеждано единствено в този порядък. Зад посочените, да ги наречем условно, категории ще прозират дадени световъзприемателни нагласи, представи, проблематични или не, за човека, за неговото собствено място сред обществото, открояващи се, приемливи или преимуществено отхвърляни и осмивани културни кодове. Те на свой ред ще обусловят и разбираемото поведение, донейде очакваните реакции, които са пряк израз не само на невъзможността за вписване в новите изисквания на времето, но преди всичко – на смешно неутешителния напълно съзнателен отказ от адекватност. Липсата на широта в улавянето на потребностите на заобикалящото и (само)предопределеното анахронично място всред колективното живеене водят до примиряването (не съвсем осъзнавано) с някои лишения:

от участие в общия вървеж към пробуждане от дълговременния сън (този сън е една от най-мрачните метафори на/за Възраждането);

от оказването на сериозно въздействие в процеса на духовното развитие на общността;

от даровете на познанието, които неизменно се свързват с предходното, т.е. с „народното и человеческото самопознавание“ (по думите на П. Р. Славейков – Славейков 1969: 275).

В публикувана през 1869 г. във в. „Македония“ статия със заглавие „Трябва да работим“ категорично се настоява, че „колкото повече се увеличава знанието на един народ, толкоз повече той е отишел напред към своята честитост и добро“ (Славейков 1969: 275). Авторът ѝ – сам той сред най-ревностните и последователни изразители на усилията за културно-просветна възмога на своя народ и непосредствено вкусил и възторга, и разочарованието от случващото се в новобългарското училище – е убеден, че тъкмо там – в училищата и в книгите – се „заключава человеческото блаженство и колкото е человекът по-образован, толкоз той е по-честит“ (Славейков 1969: 275). Причинно-следствената връзка по-висока образованост – заслужена честитост е изведена като своеобразен императив, смислово и лексикално препотвърден, към чието прилагане и следване е нужно всеки неотклонно да се стреми.

Де да беше на подобни позиции и героят обект на предлаганите тук смешно-тъжни разсъждения. Но тъй или инак, светът своето все ще каже. Затова да пристъпим към художественото поле на комедията „Чорбаджията“ (1864) от Добри Войников и да се опитаме да проследим какъв образ на българския (възрожденски) учител се конструира в нея. На това място все повече започва да се разкрива загатнатият в началото методологически въпрос. Изборът пада върху следното: анализационно вглеждане в този драматургичен опит на нивото на неговата поетика и персонажна система (най-вече в лицето на противника на новите – „еретическите“ – книги), която го съставя и която обуславя комплекса от внушения, разгръщан в/чрез него.

Сюжетът е опростен, непретенциозен, но изпълнява важна задача в своето време: един учител, ограничен, ала самонадеян, е поклонник на старото килийно образование и смята „сегашното учение“ като пагубно и излишно; невъзможността на героя да надскочи стереотипите и закостенелите разбирания го прави безпомощен, поради което скоро бива осмян от собствените си ученици.

Д. Войников цели не просто да покаже и утвърди преимуществата на единия тип училище над другия (още повече, че манифестната книга на новобългарското образование „Буквар с различни поучения“ (1824) със заявените в нея просветни цели и насоки е отпечатана преди четири десетилетия). Но чрез комично-поучителното да се зададе определен модел, да се формират конкретни нагласи (видимо е, въпреки всички усилия на интелигенцията1 те не са съвсем еднозначни и непротиворечиви), които да позволят доближаването до общностното добро, до съвместната честитост.

Учителят е душата на училището“ (Бончев 1983: 68). Ако думите на педагога и критика Нешо Бончев са верни, то между отделните съществителни имена в този афоризъм има особена връзка на привличане, на взаимно обуславяне, а парадигматичната семасиология би отишла и по-далеч, настоявайки за изявяването на своего рода категории, без които ореолът около учителската глава би бил снет, а с това – и доверието към тази възвишена в целите си и мъчна в практикуването си професия. Нека напомним, че в последно време върху нейната двуценност, която „българските стилове и правопис добре представят в поредицата Учител – учител – даскал“, подробно се спира проф. Никола Георгиев в книгата си „Учител по литература ли? Не съм от тях“ (Георгиев 2010: 11). Книга, която се яви вдъхновител в диренето на заглавие за настоящите наблюдения. И не само за тях.

Призвание, отдаденост, посветеност. Смисловият ред може да бъде удължен, а символните напластявания – твърде разгърнати.

Какво обаче се случва, когато учителят не носи нито добро, нито честитост за своето училище? А още по-малко пък е негова душа? Красноречив отговор, и то два пъти – през 1860 г. в сп. „Български книжици“ и през 1864 г. в сборника „Училищно театро или комически представления“, – дава онзи, който, съзнавайки решаващата връзка текст – зрител – писател (Леков 2008: 123), полага неимоверни усилия за нейното уплътняване и нюансиране. Д. Войников извървява нелек път от импровизираните сценки и диалозите в училищна среда до същинската комедия. Опира се върху общи сюжети, усложнява събитийния ход, увеличава броя на действащите лица – носители на определени положителни качества или недостатъци и служещи за въплъщение на конкретни социални типове. Все още фокусирането върху специфично художественото, върху цялостното поетологично изграждане на драматургичната творба отстъпва място на силно идеологически натовареното начало в нея. Стремежът е дадена представа, идея да бъде недвусмислено изведена и защитена, като понякога се случва нейният противник да промени напълно отношението си, прозирайки истината, която тя съдържа, и обещавайки да я следва. Налице е ярко изразена нравствено-поучителна линия на внушение, която е генеративна и сюжетоопределяща.

Такава е и отправната точка в съставянето на инак опростената концептуална схема в „Чорбаджията“ (но без настъпване на вътрешна промяна към по-добро, уви!; а това също е значещо). Комедията се опира върху един разработван вече от Д. Войников мизансцен, познат от „Разговор между трима ученика, Мирча, Стояна и Недя, дяда Дима, Мирчев баща, даскал Цоня и Бояна, школский епитроп“. В тази щедро изброена поредица от типологизирани герои ключово място заема тъкмо учителят. И макар разгърнатият вариант на сюжета в „Чорбаджията“ да извежда в силна позиция представител на едно друго съсловие, комедийният ефект се постига до голяма степен чрез присъствието на горещия привърженик на единствено правилното и потребното учение – „старото“, и чрез ситуациите, в които го поставят „новите“ обстоятелства.

Композираната в три действия творба започва с непринуден, откровен разговор между учениците Стоян, Мирчю и Недю, в който, наред с другото, се наблюдава трогателна изповедност. Първият, както си му е редът, с въодушевление посреща „разпуса“ след края на „изпитанията“ и крои планове за уплътняване на открилото се „доволно время“ с летни разходки. Нещо, на което чорбаджи Димовият син обаче гледа твърде угрижено:

М и р ч ю: Аз не можа да бъда весел от разпуса, защото той дава причина на баща ми, за да иска да мя отсече от душевната храна, т.е. от учението! Той искаше още преминалото изпитание да мя извади от училището, но аз едвам можих с постоянните си молби да го предумам, за да мя остави да си следвам уроците до нинешното изпитание. Ето ся свърши, а сега що ще да му думам, когато утре ще земе да мя отвежда на мастора?2

На това място, още в подстъпите към по-пълноценното развитие на действието, се забелязват поне две важни смислови противопоставяния, които сетне все по-отчетливо ще обособяват границата между две групи персонажи – носителите на определени добродетели и изразителите на непреодолими недостатъци. Наложеният избор е труден – учението или занаятът. Ученолюбивото дете трябва да се подчини на волята на баща си, съобразявайки се с утилитарните тенденции на времето. Това е идейно-тематична линия, към която развиващата се възрожденска театрално-сценична култура (понятие, употребимо с известна условност) се отнася особено чувствително.3 Обещанията на учителя, че ще вземе детето при себе си, за да продължи учението си, с което ще отложи поне с две години напускането на училището, също не удовлетворява Мирчю. Причината е, че реализирането на тези обещания няма да обогати личните представи, да разшири придобитите познания нито по граматика, нито по реторика, които за „стария даскал“ не допринасят полза, нещо повече – с тях „диаволите сбират“.

Така в структурата на Войниковата комедия се въвежда другото ключово засрещане, със силно изразен отрицателен знак, на нагласи и позиции спрямо заобикалящото: на ученика и неговия учител. Засрещане насмешливо-поучително, опровергаващо определени схващания, според които нат­рупаните години непременно означават и натрупана мъдрост. С тази персонажна опозиция (Мирчю – даскал Цони) излизат наяве някои основни въпроси, свързани както с необходимостта от едно или друго познание и с неговата специфика, така и с разбирането за неговата полезност и приложимост. В цитираната книга „Учител по литература ли? Не съм от тях“ Н. Георгиев, позовавайки се на примери от родната и чуждата литература, разглежда една особена, смислово натоварена двойка, която доизостря поставения проблем и чиито съставящи я елементи се намират в неразлъчна, но противоречива цялост: училище – живот. На това място нека си позволим волно, но не произволно отклонение, неясно колко уместно, но напълно допустимо най-вече с оглед на посоката за разрешаване на т.нар. конфликт – обект на настоящите анализационни наблюдения. В своето изследване Н. Георгиев говори за това, че горепосочената двойка е част от „голямото и неразрешимо човешко раздвоение между полезност и безполезност“ (Георгиев 2010: 30). Раздвоение, което се усилва от случващото се в училище (било то килийно или светско), а и извън него (когато бащата чорбаджия се намесва, осланяйки се на не съвсем меродавното мнение на даскала завалия). А изследваното тук възрожденско комедийно произведение се стреми да потвърди. „От идеалната държава – напомня Н. Георгиев, – както си я представя Платон, поетите трябва да бъдат изпъдени – излишни и вредни“ (Георгиев 2010: 30). Каква ли би била участта на Цони там?

Двойката училище – живот обаче е конкретна, по-частна проекция на друга една знакова антитеза: приложност – неприложност на знанието (Георгиев 2010: 30). Тук вече се намесват вече не само личното желание или предразположеност, но и ред други обстоятелства (да речем никак неоспоримата бащина воля или твърде оспоримите даскалски прийоми). В подобна система на отношения от типа ученик – учител – родител прозира онова, което преимуществено (особено в разглежданото патриархално време) регламентира тези отношения, налага определени форми на присъствие (най-вече спрямо първия член от посочената триада): принудата, подчинението (Георгиев 2010: 30). Възможната реакция в такива случаи? – Противопоставянето на тях.

Такава е реакцията и Мирчю, и Стоян. Осланяйки се на своите стрем­ления към повече знания и по-добро образование, те престъпват допустимите поведенчески граници, с което си навличат гнева на възрастните. Старият даскал „не разумява“ новите книги, тъй като в тях няма „червени слова“ и ги заклеймява като „еретически“, „калпави“, вредни за младите хора, без сам да съзнава собственото си вредителство спрямо учениците, едностранчивото си и грубо отношение. С това той само засвидетелства своя стеснен кръгозор, неспособността си да откликне на потребностите и изискванията на новото време. Усещайки своята безпомощност и опасността от отстраняване от активния ход на обществените събития, даскал Цони започва все по-силно да проявява досадната си самонадеяност, става все по-враждебен и безкомпромисен към чуждите представи и нагласи, същностно различаващи се от неговите – крайна реакция, която цели да опази неговия разколебан авторитет и достойнство на учител пред онези, които отдавна са загубили вяра в тях.

В този смислов порядък е особено показателна непривичната роля, в която попада даскал Цони, разкриваща до голяма степен характера и поведението му: ролята на изпитван от собствените си ученици. Където не може словом, получава се силом. Резултатите – по наука числителна, граматика, четене и тълкувание на свещените текстове – не са утешителни, а достигането до тях – предизвиква смях, дори известно съчувствие и води до своеобразна поука.

Конфронтацията обаче е знак за промяна, за движение, за разчупване на дълговременно механично препредаваното не само като знание за света, но и като позиция в света. Така Д. Войников, който принадлежи към еволюционистично-просветителското течение на българската творческа интелигенция от последните доосвобожденски десетилетия и разчита на широкия обществен отзвук – от училищния салон и театралната сцена, непосредствено, но и последователно и ярко се отзовава на проблемите на своето време, като неизменно търси утилитарни (в изцяло добрия, не­обременен, възрожденски смисъл на понятието), дидактично-патриотични внушения.

И тук – насред непретенциозната комедийно-нравоучителна събитийност – изпъква драмата на даскал Цони. Споменахме вече, че образите на Войниковите герои са изградени като типове, носители са на конкретна представа, идея, която в хода на случващото се бива успешно защитена и наложена или категорично отхвърлена. В този смисъл поклонникът на „хасъл“4 букварите – някогашните, с червените слова – бива напълно оттласнат от навярно леко наивния, но неподправено изведен, а и съвсем оправдан комплекс от внушения, за който бе дума. Оттласнат е заради излишната си съпротива срещу явления и тенденции, които са съвсем закономерни, естествени изяви на своето време, очаквана реализация на новите цели и търсения. Заради безрезултатните опити да защити и опази онова, което сам той трудно разбира. Заради (само)обричането на затвореност и изолираност от потребностите на епохата и на общността, към които принадлежи.

В желанието си да докаже обратното на своето обкръжение и най-вече на учениците си, даскал Цони става комичен, подчертавайки принадлежността си към „старото“, т.е. провереното в годините, свързваното с мъдростта и опита, буди насмешливост със своето себеизтъкване и с претенциите си за правота и ученост, с което донейде се родее с един свой следовник (що се отнася до определени непроменяеми присъствени заявявания и действени себеразкривания и особено – до проблематичната свързаност между Аза и света, между Аза и другите) – един от най-ярките социалнопсихологически типове в следосвобожденския литературен период.

За допълване и илюстриране на казаното ще приведем два примера от художествения текст, все от третото явление на първо действие, които демонстрират професионалната квалификация на даскал Цони – споровете между учителя и учениците за същността и значението на изучаваните предмети, за полезността и приложимостта на знанието.

В първия от тези примери младите хора с основание се усъмняват в подготвеността и начетеността на Цони, а даскалът се опитва да опровергае противниците си, препоръчвайки се с думи и жестове за многоучен педагог със своя школа (в тази посока Д. Войников добре изгражда образа, съсредоточавайки се върху детайли, които допринасят за комедийния ефект в дадения епизод, но преди всичко – за по-плътното нюансиране на персонажа, а оттам и за по-цялостното негово въздействие). Науката, която „учи способът, по когото тряба да извършаме разните действия на числата“, сама по себе си, като система, съвкупност от знания и умения, извадени от чисто ежедневно-битовото им приложение, е останала далечна, непозната и чужда. Затова на помощ иде примитивното мислене – тя не е нищо друго, освен „ракам“5. По тази причина спонтанната реакция на Стоян на въпроса на даскала „Ами тефтер ракамъ́, ока ракамъ́, ортак ракамъ́ има ли тука?“ е разбираема, макар и нарушаваща добрия тон в отношенията учител – ученик:– „Какви други има, какви! Дето твоя милост не си ги нито виждал, нито пък чувал.“ И тук Цони, не без упражняването на известен натиск – само вербален6, не скрива присъщото си самомнение и склонността си към назидателност:

Д а с к а л Ц о н и. Моя милост ли? Ей!! Аз ги зная тях всичките, мой синко, колко чираци имам като вас! Ама този ракам, дето е тука, прилича ми май на еретический. Други книги, други, тъй… славянски учат ли ви даскалите? (Издига си очилата.) (подч. мое – В.И.)

Цони е постоянен в едностранчивостта на разбиранията си и категоричен в последователността на отрицанието си. Ключов момент в спора, извеждащ и подчертаващ конкретна истина, настъпва веднага след тази не твърде ласкава и за двете страни размяна на реплики, когато ироничният въпрос подмятане получава своя спонтанен, болезнено искрен ответ:

С т о я н. Да, учат, и не ни учат тъй, както твоя милост, само да прочитаме като папагали, без да разумяваме, но реч по реч можем да го кажем на просто български. Мене ми ся струва, че и твоя милост не разумяваш, като прочиташ.

Е туй ги учат сегашните даскали, я!“ Такава е очакваната реакция на излишна, обречена съпротива след претърпяното осмиване, след понесеното поражение. Все повече напрежението в противопоставянето старо – ново спада, защото такава отрицателна свързаност се обезсмисля. Non scholae sed vitae discimus (Учим не за училището, а за живота), рекли древните. И възрожденското време по свой начин поставя същия въпрос. Конфликтът, ако може да се говори за такъв в точния смисъл, училище –
живот се решава в полза на втория компонент, за да открои един все по-шаблонизиран образ на учителя, разпознаван като дребнав, деспотичен, като въплъщение на „самото тесногръдие“ (вж. Георгиев 2010: 26). Но нека уточним – такъв е образът на учителя само по отношение на начина, по който преподава един предмет, по отношение полезността/излишността и степента на трудност, която има съответната дисциплина или която ненужно ѝ придава преподавателят (по различни причини, най-често засягащи собствената му подготвеност). Дали заради това Цони донякъде не прилича на свои
особени колеги от по-късно време, познати от родната или чуждата художествена словесност – например на учителя по химия Обесников от „За Бог да прости“ от Чудомир или на печално познатия преподавател по старогръцки език Беликов от „Човекът в калъф“ от Антон Чехов (вж. Георгиев 2010: 13, 26)?

Вторият случай, който насмешливо представя що за даскал е Цони и доколко са прави учениците му така подигравателно да се отнасят с него (а те са надарени със завиден нюх в това отношение), се разгръща непосредствено след коментираната препирня, когато върлият противник на сегашното – „диаволско“ – учение влиза в ролята на изпитван. Задачата изглежда привидно лесна – да прочете, преведе и изтълкува откъс от текст на църковнославянски език, който, предполага се, преподава и изисква от верноподаниците на своята – даскал Цонина – монархия, ако ни бъде разрешена тази свободна перифраза, насочваща към първия комичен повествователен герой в новата българска литература (1867 г.). И той даскал7. (В явление V от второ действие този епизод почти дословно ще се повтори – сякаш да утвърди образа на даскала именно като такъв какъвто е, да акцентира върху неговата консервативност и изостаналост, да го превърне в точно определен герой носител на типови черти.) Изречението от псалм 7 обаче се оказва камень преткновения за злощастния учител по словесността: Аще не обратитéся, оружие свое очиститъ (‘Ако не се поправите, оръжието Си ще почисти’) бива преведено като обра ружата своя и я очисти, а лук свой напряже и уготова ѝ (‘Лъка Си вече е опънал и го е насочил’) става санким: упражи луко и го наготви… След този „превод“ единият от учениците му ще изрече онова, което може да се възприеме за своеобразният лайтмотив на творбата: „Ти не отбираш от нищо. Ти знаш само да заблуждаваш умовете на хората“.

На онзи, който се е посветил на едно отговорно и благородно занимание, на еднa, би следвало да бъде, безкористна8 отдаденост на професията, е изнесен неопровержим, назидателен урок. Учителят получава навярно най-точната, а и най-важната оценка за своя труд и преди всичко – за своето отношение към живота и отделния човек. Тази на собствените си ученици. В този смисъл Войниковата комедия тенденциозно, но не самоцелно, прави опит за вглеждане в необходимостта от и възможностите за обогатяване на световъзприемателните нагласи, за указване на пътеките към другия, но и към себе си. А това, що се отнася до принципно щедро нюансираната обвързаност училище – живот, са въпроси всякога належащи и потребни.

Или, с други думи – само чрез учението може человек да познае що е свят, що е самото человечество, както авторитетно твърди един от Войниковите герои, школский епитроп, не кой да е. И с право.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бончев 1983: Бончев, Н. За училищата. // Бончев, Н. Съчинения. – София: Български писател, 1983, с. 44–84.

Войников 1983: Войников, Д. Съчинения в два тома. Том 1. Диалози. Драми. – София: Български писател, 1983.

Георгиев 2010: Георгиев, Н. Учител по литература ли? Не съм от тях. – София: Просвета, 2010.

Душанов 1989: Душанов, Д. Спомени. – София: Издателство на Отечествения фронт, 1989.

Каракостов 1973: Каракостов, Ст. Българският възрожденски театър на Освободителната борба (1858–1878). – София: Наука и изкуство, 1973.

Леков 2008: Леков, Д. Театралът-педагог Войников и „Криворазбраната цивилизация“ – комедия в защита на националната идентичност на българина. // Леков, Д. Вечното в българската възрожденска литература. – София: Ариадна, 2008, с. 121–132.

Славейков 1969: Славейков, П. Р. Трябва да работим. // Славейков, П. Р. Съчинения в два тома. Т. 2. – София, Български писател, 1969, с. 274–276.

Чернокожев 2001: Чернокожев, Н. Добри Войников. // Литература на Българското възраждане. Съст. и ред. проф. Д. Леков. – София: Ариадна, 2001.
с. 123–134.

1 Тук наред с културно-просветни дейци като П. Р. Славейков, Илия Блъсков, Йоаким Груев и др., които оставят ценни свидетелства за характера на учебното дело през Възраждането, нека споменем и казанлъшкия учител Димитър Душанов, също изявил непосредствено своите впечатления от стремежа на българина „да попрогледне“ и да се докосне до „доброто и виделината“ чрез книгата и учението („Спомени за вървежа на учебното дело между нас от време на килиите до днес“ – Душанов 1989: 33). Тъкмо въпросът за „попроглеждането“ заема важно място в идейните търсения на Д. Войников в анализираното негово комедийно произведение. „Попроглеждане“ – за едни вече случило се (учениците), за други – все още нещо далечно, несъстояло се, а даже и пакостно (даскал Цони).

2 Цитатните позовавания на творбата са по Войников 1983.

3 В този порядък може би е добре да напомним, че подобни акценти малко по-рано поставя и П. Р. Славейков в диалозите си „Парите и науката, или Препирня между двама съученици Петър и Михал“ и „Баща и учител“ (1857). Бъдещият публицист и общественик много добре съзнава проблемите и потребностите на своето време, като ги превъплътява и в художествените си творби.

4 Хàсъл разг. остар. (ар.-тур.) Истински.

5 Ракàм остар. (ар.-тур.) Смятане, броене.

6 За разлика от един друг „събрат“ на Цони по обществено служение – даскал Генко от едноименната комедия (1875) на Тодор Пеев. Появилата се повече от десетилетие след „Чорбаджията“ творба на автора на „Фудулеску“ (който, по собствените си признания, макар да се занимава с „драматургство“, не се е полакомил да отнеме занаята на „Войникова“) като идейно-тематична и сюжетна рамка почти изцяло се гради върху произведението на основателя на първата българска постоянна театрална трупа в Браила. По същия начин и тук учителят е видян като старомоден, ограничен, самодоволен, но и деспотичен. Важен е фактът, че само няколко години преди Освобождението продължават да намират израз подобни, сякаш придобили устойчивост представи за българското учителство. Навярно би било прибързано такива схващания да бъдат свързвани единствено със спецификите на дадените творчески търсения или с поетологичните особености на самите художествени текстове – особености, които дават основание вторият от тях – „Фудулеску“ – да се мисли като своеобразен пастиш. По-скоро нуждите и изискванията на времето обуславят периодичното възвръщане към развиването на тази сюжетна мат­рица, към обрисуването на такива типове герои. В идентична посока би могла да се възприема и появата на „Килия“ (1872) – едноактна комедия от И. Х. Възрожденското творческо съзнание, оказва се, добре овладява механизмите на идейно-художествено съполагане, пресътворяване, на междутекстово диалогизиране, още повече когато става дума за изобличаване на негативни обществени явления.

7 Думата е за Генчо Кукумявката, познат повече като хаджи Генчо (вж. Георгиев 2010: 13).

8 В света на Цони обаче и това разбиране е изменено – съобразно личния интерес. В края на явление V от второ действие уличеният в липса на „скопос“ учител не пропуска на напомни на чорбаджи Димо за заграбените пари, предназначени за училището: „Ама глядай от тези парици дано остане и за стария даскал… Знаш я!“. А за увлеченията му по винцето… но достатъчни са и тези некрасни щрихи върху образа му.

 


Граници на диалога.
Последното Ботево стихотворение


Сирма Данова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Sirma Danova

Sofia University “St. Kliment Ohrdiski”

Limits of Dialogue. Christo Botev’s Last Poem


This paper is an essay on Christo Botev’s last poem Vasil Levski’s hanging (1875). My aim is to describe the limits of dialogue between the poem and other poems in the Bulgarian and the Slovenian literature. The study starts from the exemplary literature analysis of the poem by Radosvet Kolarov. Additionally, I use Nicola Georgiev’s conceptualizations focused on the dialogical status of the literature. The crucial point of my paper is that Botev’s last poem is the оnly entirely eschatological text in his work.

Keywords: Christo Botev, Radosvet Kolarov, Nicola Georgiev, Anton Aškerc, dialogue

Последното стихотворение на Ботев – „Обесването на Васил Левски“ – е и първото му изцяло есхатологично стихотворение. В него сякаш отсъства познатата алтернативност, на която се основава лириката му: „добро ли, зло ли насреща иде“, „хляб или свинец“, „позор или слава“. Сякаш в това стихотворение обичайните за Ботевата поезия противоречия са помирени в усещането, че всичко е изгубено.

Противоречието обаче присъства на структурно равнище. То се реализира в една твърде многозначителна асиметрия, превъзходно анализирана от Радосвет Коларов – мартирологичния лаконизъм, с който е изобразен обесеният, на фона на тоталното внушение за катастрофа и край. Или, ако цитирам най-големия теоретик на противоречието в българското литературознание Никола Георгиев (2011): „Бесилката стърчи, стихотворението мълчи“.

Същевременно обаче, колкото и да е различно по тон, стихотворението по други свои характеристики напомня на сноп от признаци на Ботевата лирика като цяло – вокативност, императивност, диалогичност на няколко равнища – и в един по-общ жизнен план, и под формата на диалог с „Хаджи Димитър“ – другото мартирологично стихотворение на автора.

Характерно за „Обесването на Васил Левски“ е, че от самото си създаване това стихотворение е някак проблемно. Първо е целенасочено маргинализирано, сякаш недостатъчно изразява преклонение към Апостола. Захари Стоянов го помества в томчето с обнародвани от него съчинения на Ботев единствено заради „историческата му важност“ (Стоянов 1888: 4). Пенчо Славейков и д-р Кръстев намират повод да изразят дори рязкото си незачитане на творбата. Оскъдността в изобразяването на централния герой прави важни за културната ни история фигури резервирани в контекста на времето, в което усилено се набавят образи на свещеното в новобългарската поезия.1 Това са одично-баладичните десетилетия, изграждащи пантеона на паметта за миналото и образци на характери за бъдещето.

Другият препъникамък на стихотворението е от текстологичен характер. Сякаш не е възможно да се реши окончателно дали предложеният от Захари Стоянов вариант представлява окончателната версия на тек­ста, или трябва да приемем за последен варианта от в. „Нова България“. Текстологът Илия Тодоров (1988: 218) твърди, че вариантът от в. „Нова България“ е автентичният, като му приписва и по-голяма художествена стойност. Не е ясно откъде Захари Стоянов е препечатал стихотворението, но повечето литературни историци смятат, че е подготвил тек­ста по стенния календар, който Ботев прави през 1876 г. Този календар е безследно изчезнал. Тук оставям настрана текстологичния подход. Тъй като в основата на изложението ми стои анализът на Р. Коларов, ще се придържам към варианта от изданието на З. Стоянов, който той цитира. Коларов твърди, че двете познати версии на стихотворението са различни творби с различна художествена структура. Именно вариантът от изданието на Захари Стоянов предлага небивало до онзи момент в българската литература мълчаливо освещаване на герой.

Вървейки в следите на анализа на Р. Коларов от книгата му „Повторение и сътворение. Поетика на автотекстуалността“ (2009), си поставям за цел да проследя как се конституира свещеното в диалога между „Обесването“ и други текстове от края на XIX и началото на XX век. Тук още веднъж ще проблематизирам комуникативния статут на стихотворението и ще се опитам да реконструирам или поне да оголя продуктивния диалог между Никола Георгиев и Радосвет Коларов на тема Ботев.

Комуникативните свойства на „Обесването“ са изследвани внимателно от Радосвет Коларов. Той чете творбата заедно с „Хаджи Димитър“, като открива отношение на автополемика. Прецизно откроява местата на повторение и различие между двата текста. Коларов дефинира автополемиката като оператор на трансформация, бележещ напрежение между два текста от корпуса на даден автор. Това напрежение произлиза от опита на един текст да се дистанцира от предходен сюжет, тема или мотив на друг текст, да отрече смисъла му, да изгради антиструктура (Коларов 2009: 279). Силната комуникативност на „Обесването“ е и отвъд Ботевия поетически свят, дори отвъд границите на българската литература. С немного въображение в диалога между лирическия говорител и плачещата родина може да се привиди и диалогът на Бозвели „Плач бедния Мати Болгарии“, публикуван за първи път през 1874-а година, преди написването на „Обесването“. На скръбното тяло на персонифицираната родина се натъкваме и в късната публицистика на Стоян Михайловски. И така, от Бозвели и Ботев, през Михайловски, до стихотворението „Антон Югов“ на Ани Илков, където виждаме една вечна Мати Болгария, се носи стонът на печалната родина. Този стон е многогласен.

Сигурно не си даваме ясна сметка, че преди Ботевия реквием за Левски освещаването на конкретни личности през XIX в. се реализира по правилата на т.нар. „даскалска поезия“. Такова е стихотворението „Ода за Софроний“ на Димитър Попски, такова е стихотворението за смъртта на самоковския митрополит от Неофит Рилски, такава е и „Песента на Раковски“ от Любен Каравелов. Най-общо, това е поезия, писана по повод. Георги Раковски, от когото Ботев заема не една и две поетически теми, създава „с пресата и сабята“ модел на героично поведение, но в поезията си използва условни персонажи. Ботев също изработва инварианта на хайдутина. С двете си мартирологични стихотворения обаче – „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“ – той се връща в миметичния императив на даскалската поезия, като ѝ привнася стойност, важна както за жанрово диференциращата се литература, така и за културната памет на новобългарската история. Тоест именно той начева епопея на забравените, но не с това име и не с този тон2.

Заедно с това обаче „Обесването на Васил Левски“ има своя собствена тяга, която го противопоставя не само на възрожденската поезия като цяло, а и на собствено Ботевата. Лаконизмът прави творбата поразително модерна. Парадоксално е, че тъкмо първото литературно поколение, което припознава в анархизма на Ботев корени на модерната лирика, страни от това стихотворение. Вероятно Пенчо Славейков осъжда творбата заради недостатъчната ѝ митопоетичност и в крайна сметка заради категоричната ѝ дистанцираност от поетиката на народната песен (Славейков 1897; Славейков 1906).

Изходна точка на този анализ ще е опитът ми за малко да отклоня вниманието от централния образ на обесения към говорителя:

Обесвание на Васил Левски

О, майко моя, родина мила,

Защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти птицо проклета,

На чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

За туй, че ти си черна робиня,

За туй, че твоя свещен глас, майко,

Е глас без помощ, глас в пустиня.

Плачи! Там близо край град София

Стърчи, аз видях, черно бесило,

И твой един син, Българийо,

Виси на него със страшна сила.

Гарванът граче грозно, зловещо,

Псета и вълци вият в полета,

Старци се молят богу горещо,

Жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

Вихрове гонят тръни в полето,

И студ, и мраз, и плач без надежда

Навяват на теб скръб на сърцето.

Декемврий 1867

(Стоянов 1888: 43)

Започвам отзад напред. Какво е това „на теб“, кого има предвид лирическият говорител? Има три възможни диалогични референции: 1) майката родина – теза, застъпена от Георги Гачев (1990: 184); 2) Роман Якобсон и Радосвет Коларов единодушно се съгласяват с Иван Хаджов, че това е „всеки отделен интерпретатор на стихотворението“ (Якобсон 2010: 386; Коларов 2009: 310); и 3) това е особена форма на второлично местоимение с функция на първолично, т.е. то бележи обръщане към самия себе си, осигурява засрещане на субект и обект на говоренето. Обръщането към себе си не е необичайна новост за лириката на Ботев – „но млъкни, сърце!“ четем в „Хаджи Димитър“. Предположението, че диалогът с родината се отлива в диалог със самия себе си, ни кара да се фокусираме по-внимателно върху афектацията на говорителя. Тя се изразява в серия от алитерации, които функционират като ярост през зъби – ту овладявана в нежните обръщения към Родината, ту отприщвана в квалификативните обръщения – „птицо проклета“, „ти си черна робиня“. Афективният опит е в основата на опи­та със свещеното. Ако приемем, че във финалната строфа говорителят се обръща към себе си, то този зрителен ъгъл е в състояние напълно да промени представата ни за темпоралната структура на стихотворението, защото видяното „[т]ам близо край град София“ все повече прилича на спомен. Лаконичната картина с висящото „със страшна сила“ тяло е извън времето и мястото на говоренето – то е там, близо до София, но и далече, и вероятно назад във времето.

Самият Радосвет Коларов не е далеч от тълкуването, че картината на лобното място е нещо, което се „разказва по памет“ (Коларов 2009: 301). Той осмисля единствената употреба на минало време в стихотворението, въведена чрез парентезата „аз видях“, като „свидетелска модалност“ (Коларов 2009: 301). Роман Якобсон нарича това изключение „граматичен уникум“ (Якобсон 2000: 387). За поезията на Ботев е характерна своеобразната свръхнатовареност на сегашното време. В нея отсъства далечното историческо минало, характерно за поезията на Раковски например. Много често, забелязва Клео Протохристова (2010: 12), „бъдещето […] се превръща във втори център на лирическото „сега“ на Ботевите стихотворения“. По отношение на темпоралните транспозиции „Обесването на Васил Левски“ е по-скоро изключение, защото в текста не е зададен никакъв хоризонт на очакване.

В тази връзка важно е наблюдението на Р. Коларов (2009: 307) за „обобщителната трайност на сегашността“ у Ботев. Настоящето не е процес, а траене. В поетическите измерения на траенето са ситуирани плачът на Родината, граченето на гарвана, воят на псетата и вълците, молитвите на старците, риданието на жените, писъците на децата. Но това не е всичко – зимата пее злата си песен, чува се фучене на вихрове. Четвъртата и петата строфа изобретяват особения полифоничен грохот на цялото стихотворение. Смъртта на единия син прави от полифонията есхатологична картина, при това в негатив – черно-бяла – като кадър от филм на Бела Тар. Ето как е описана тя съответно от Радосвет Коларов и Никола Георгиев:

Животните, хората и природните стихии смесват гласовете си в разноречив, нестроен хор, тотално приравнени във всеобщото страдание, детайли в неговия механизъм. При това обединяване на гласовете емоционалното напрежение достига до краен предел; отделните партии взаимно се усилват в своето взаимодействие и наслагване, за да достигнат до върхова степен на интензивност – висотата на някаква неистовост и пароксизъм; за постигането на този ефект дава своя принос и принципът на вътрешната градация в звуковата динамика на гласовете. (Коларов 2009: 296)

и

Околният свят и звучи – звучи многогласно и разногласно: плач, грак, вой, молитви, писък. Ако някой пее в това стихотворение, това е само зимата, но тя пък „пее свойта зла песен“ и гони тръни в полето. (Георгиев 2011)

Полифонията е контекстът на спомена. Стихотворението не е просто елегия, а елегията, позната от Древна Гърция, елегия панихида, най-мощното оплакване на паднал герой в некрокултурата3 на Българското възраждане. Анализът на Радосвет Коларов съдържа едно особено проникновено наблюдение в тази посока. Той забелязва абсолютното съвпадане на най-светлата и най-тъмната точка в творбата. Това е отдалечената сдвоена фигура на бесилото и жертвата (Коларов 2009: 311). Че обесникът на бесилото е свята жертва, няма съмнение. Малко са стихотворенията на Ботев, които говорят експлицитно за свещено. В „Обесването“ свещен е гласът на Родината, „родино свята“ срещаме във варианта от в. „Нова България“. А стихотворенията „Борба“ и „В механата“ травестират свещеното в поредица от снизявания: „лъжи святи“, „[с]вещена глупост!“, и кощунствен смях пред „народни свети жертви“. Особено интересен е диалогът между „Обесването на Васил Левски“ и „Борба“. Последното Ботево стихотворение „снема“ бъдещата перспектива за „свещен конец“. В „Обесването“ свещеният край сякаш е тук и сега.

Няма как да заобиколим характерния за произведението лаконизъм, с който се постига освещаването на героя в самия му център. Това всъщност е най-трудният момент в анализа. В „Пътища между живота и смъртта“ Никола Георгиев очертава кратка културна биография на бесилото, като особено набляга на мълчаливия диалог между одата „Левски“ от „Епопея на забравените“ на Вазов и Ботевата елегия. Средоточието на двете творби, разбира се, е образът на Апостола, но също и образът на бесилката. За разлика от Ботев, Вазов възторжено сакрализира бесилото и лобното място на Левски, отъждествявайки го с лобното място на Исус Христос. И двете творби поставят бесилото в ключови позиции – Ботев в самия център на творбата, Вазов – в напрегнатия висок финал. Като че ли отказът от разгърнатост в „Обесването“ е компенсиран от констатацията, че жертвата на бесилото е единственият син на България. Какво повече би могло да се каже за жертвата от това, че тя е Синът? Подобна категорична сингуларност противоречи на пантеонния замисъл на Вазов.

Бих искала да обърна внимание за целите на настоящото изложение и на един чуждоезичен текст, посветен на Васил Левски. Става дума за едноименното стихотворение на словенския поет Антон Ашкерц, откриващо стихотворния цикъл „Рапсодии на българския гуслар“ (1902). Цикълът е изцяло на българска тема, в сюжетния му център стои Априлското въстание. Това го прави уникален не само за словенската литература, но и за южнославянския културен контекст като цяло. През 2016 г. произведението беше преведено на български език от Людмил Димитров. Без да е доказано пряко влияние на „Епопеята“ на Вазов, поемите от „Рапсодии на българския гуслар“ са осъществени по подобен пантеонен замисъл, макар и в цикъла да заляга и стихотворение за националния предател Бай Въльо. Всяка от тринадесетте творби започва с епиграф от Ботев. Поемата за Левски открива цикъла, както и у Вазов. Единственият общ герой за Ботев, Вазов и Ашкерц е Васил Левски (срв. Димитров 2016: 37). Творбата сама по себе си създава много интересен портрет на Апостола. Тук ще се концентрирам само върху фрагмент от заключителната му част – картината с обесването.

[…]

Горда Софийо, срам не изпитваш ли ти

от зловещата гледка пред твойте врати?

Ведър, тих зимен ден очертава се пак,

а из въздуха гарвани грачат рояк.

Васил Левски на турско бесило стърчи.

Сган от цигани долу под него клечи.

А с трупа му се гаври палачът Дурмуш:

Вкочанил си се, дяконе, призрак досущ!

Окачи ти въжето здрав мургав чапкън.

И награда заслужи – цял турски алтън!

Ха-ха-ха, братя! Днес май ни чака гуляй!

Левски, ей за това от сърце ти сполай! –

А Саид паша ритва го уж на шега:

Ха излез от капана, лисицо, сега!

Пей, Аслан Оглу, стягай народа за бой!

Наговаряй го пак да се юрне под строй!

Е, Първане, балкански вожд, мъдър Кешиш!

Що пред робите тъй безучастно мълчиш? –

[…]

(Ашкерц 2016: 58; подч. м., С. Д.)

Още в паратекста поемата на Ашкерц заявява диалога си с Ботевото стихотворение, като използва за мото стиховете: „Плачи! Там близо край град София / стърчи, аз видях, черно бесило“. Същите редове са смислово травестирани в двустишието: „Васил Левски на турско бесило стърчи. / Сган от цигани долу под него клечи“. Ясно е, че Ашкерц си е служил с матрицата на Ботев и иска това да личи. Общите места са значителни: обръщението „Софийо“ като метонимия на „Българийо“, зимният пейзаж, гарваните, зловещата атмосфера и, разбира се, смислово маркираният глагол „стърчи“. Новото, въведено от Ашкерц, е темата за гаврата. Има нещо кощунствено в изобразената от него сцена: обругаването на паметта на героя се случва и с действия, и с думи. Трупът е подритнат и охулен. Поруганието и сквернословието поначало са насочени към обект със сакрален статут. В единия от черновите варианти на „Обесването“, открит в тефтерчето на Ботев, се говори за „святото тяло“ (срв. Коларов 2009: 292). В окончателния вариант на творбата е налице двойно въздържане, а именно – отказ от експликация на свещеното, от една страна, а от друга, отказ от сближаване на свещено и скверно, както го четем в предходни текстове на Ботев, както го виждаме и у Антон Ашкерц. Ашкерц несъмнено е по-трезв епик в сравнение с Ботев, чието последно стихотворение е лишено от каквато и да било епичност, и с Вазов, който оценностява историята в подчертано романтическа ниша. В контекста на славните и срамните места на паметта словенският поет е описал един атавистичен план в новата българска литература – плана на свещеноскверното4. Това е истински тематичен пробив в националната ни митология след времето на Софроний Врачански. На този фон едва доловимото свещено в последното Ботево стихотворение заслужава особено внимание.

Връщам се на допускането, че мрачната картина в „Обесването“ представлява спомен. Ако си представим като последователни кинокадри отдалечената вертикална точка на бесилото и свиващото се поле на страданието, ще видим, че между тях няма каузалност, а асоциативно-сугестивна връзка. Преходът във времето, маркиран от единствената в текста форма на минало свършено време „аз видях“, можем да наречем монтаж.5 Този спомен видение е моделиран две години. Някак непренебрежим е фак­тът, че творбата „Обесването на Васил Левски“ не се появява в годината на смъртта на Апостола.

В годината на смъртта на Левски обаче излиза друг текст, чийто главен герой е бесилката. Става дума за стихотворението на Любен Каравелов „На Васила Левски“, публикувано на 2 юни 1873 г. във в. „Независимост“. Сякаш за да превърне образа на бесилката в символ, Захари Стоянов го препечатва през 1883 г. в биографията си на Левски под заглавието „Над бесилницата на Васил Левски“. Стихотворението на Каравелов е сатирично и като че ли си поставя задачата да превърне новомъченика в герой от юнашка народна песен. Нищо чудно, че текстът е поместен и в „Нова песнопойка. Народни песни и стихотворения“ (1878). В началото на текста лирическият глас призовава момци и моми да чуят безрадостната му песен. Следва изброяване на изедниците на народа – „турските кървави тирани“, „гръцките духовни търговци“, „нашите дебели хаджии“, „нашите кални вестникари“, „нашите писатели черни“, „нашите учители – крави“ – и завършва с призив за освещаване:

осветлете българската

бесилница света,

която е въздигната

от ръка проклета!

Тука виси добар юнак,

или млада сила,

която е воскресила

свойта майка мила;

която е пробудила

свойто мило племе,

която е посеяла,

ново, здраво семе.

(Стоянов 1883: 122)

Няма съмнение, че между стихотворенията на Ботев и Каравелов за Левски тече мълчалив диалог. Нещо повече, на терена на Ботевата творба личи значително повлияване, но и оттласкване от Каравелов. Особено това се отнася за варианта от в. „Нова България“. Общите места са младата сила, майката в ипостаса на Родина, фигурата на бесилото, както и образът на тираните, отсъстващ от варианта в изданието на Захари Стоянов. Ако приемем, че сатирата на Каравелов е хипотекст на написаната от Ботев две години по-късно елегия, то със сигурност трябва да осмислим една значителна тематична компресия. Хипотекстът настоява на облагородяващата сила на жертвата. В това се състои и голямата разлика между стихотворенията на Ботев и Каравелов за Левски. Може би защото е предан на една твърде ведра утилитарна традиция, в която няма празни места, Каравелов настоява във финала на стихотворението, че жертвената смърт оплодява живота. Младата сила на героя е възкресила цялата родина, пробудила е свидното си племе и, което е по-важно – „посеяла, / ново, здраво семе.“ Същия процес описва Жорж Батай в книгата си „Еротизмът“ (1957). Жертвоприношението се извършва винаги в диалектическия възел на смъртта и живота: „Като цяло на жертвоприношението е присъщо да съгласува живота и смъртта, да придава на смъртта непрестанно бликане, свойствено за живота, а на живота – онази тежест, световъртежност и проривност, които пък са свойствени за смъртта. Това е животът, примесен със смъртта, но в него, в същия този момент смъртта е знак за живот, прорив към неограниченото“ (Батай 1998: 93).

По своята природа привидното отсъствие на темата за оживотворяващата мощ на смъртта в „Обесването“ представлява именно компресия. Тя се изразява някак скрито и сугестивно в полустишието „със страшна сила“. „Страшна сила“ бележи в спомена остро усещане за възвишено. Това е изтръпване пред свещената сила на жертвата, която ще се въздаде на небесния господар за възстановяване на човешкия ред. Дори самото съзерцаване на жертвата, казва Батай, е опит с непрекъснатостта на божественото, със самото свещено. Тайната на жертвоприношението се състои в увереността, че репресията може да бъде контролирана, че насилието в хаоса може да бъде пренасочено и в крайна сметка преодоляно отново чрез насилие, за което жертвата дълго се е готвила. Така се осигурява кръвообменът между земния и небесния свят. Огромно напрежение се съдържа в глаголната двойка стърчи – виси. Употребата на стърчи придава на черното бесило сакрален статут, доколкото свещено означава и физически отделено, отчуждено, непристъпно пространство (Градев 2013: 64). Затова монументално мълчащото тяло на обесника изглежда едновременно страшно и свято. В „Хаджи Димитър“ ситуацията е тъкмо обратната: тялото „се разтваря“ в природата, кръвта все изтича под жежкото слънце, под месеца и звездите. Интензивно се набавя митична атмосфера, близка до баладичното художествено съзнание. Още в първия си анализ на творбата от 1974 г. Никола Георгиев настоява на езическия ѝ характер.

[Н]о в същината си това е произведение дълбоко езическо – езическо в най-сериозния, най-добрия, най-българския смисъл на думата. Езически са образите на самодивите, езическо е изживяването на природата, езическо е единението между юнака и вселената, езическа е най-сетне и най-главно непримиримостта към гибелта и към разграничаването на героя спрямо идеята, вселената, живота. (Георгиев 1992: 31)

Пенчо Славейков е авторът, който най-активно и по различни поводи се интересува от стихотворението „Хаджи Димитър“. Отношението му е сложно: по един начин се отнася той към него в транспониращо-корективната си критика, по друг – в практическата си работа с текста в английската книга с български народни песни The Shade of the Balkans (1906) и в собствената си епическа поема. Многократно той си служи с езическия субстрат на баладата в „Кървава песен“. На езическия фундамент Славейков гледа двояко: най-напред като на градиво за набавяне на древност (памет), и после – и това е по-сложно – като на среда за нова рефлексия. Моментите на отявлена субективност и авторефлексивна плътност в „Кървава песен“ са тъкмо местата, където се пренаписват стихове от „Хаджи Димитър“.

Обесването на Васил Левски“ не е езически по природа текст. В поезията си Ботев предоставя два различни модела на освещаване. Единият е паганистичен, другият – юдео-християнски. Художественото време в „Хаджи Димитър“ е монотонно и циклично. А когато чете „Обесването на Васил Левски“, читателят може да остане с впечатлението, че е свидетел на крайната точка на историята. Ето как обяснява трансформацията на библейския мит в „Обесването“ Радосвет Коларов (2009: 293, к.а.):

Тези дискретни отпратки към библейския мит (едва доловими и хипотетични, взети поотделно, но настойчиви в своята съвкупност) разкриват – неочаквано за хода на досегашните наблюдения – присъствието на митологичен (!) модел – образен аналог на идеята за светостта и величието в лицето на разпятието! И веднага след това идва констатацията, че всъщност, приобщавайки към своята образна система библейския мит в един пункт, творбата безмилостно го преобръща най-малко в други два пункта, поемайки върху себе си несравнимо по-голям нравствен товар: внушавайки, че висящият на бесилото „един син“ на България няма да възкръсне и жертвата му ще остане непокрита с цената на изкуплението.

За възкресение стихотворението мълчи. Многогласният хор на човеци, звяр и природа създава усещането за изначална потиснатост, за разточително опело, за староюдейско страдание. Прави впечатление и поразителното отсъствие на лексемата „небе“. Със сдвоения образ на бесилката и жертвата се изгражда една особена, все още нетрансцендирана, подчертано земна святост. Святост без небе, святост без епифания. За древните гърци „епифания“ означавало изгряването на звездите (Градев 2013: 68). Неслучайно в „Обесването“ се говори единствено за поля и поле – тъкмо в този ред, както обръща внимание Р. Коларов. Тази поредност бележи някакво странно свиване, затягане и в крайна сметка заглъхване на пространството в злата песен на зимата. А може би е по-добре да се каже, че хоровите партии участват заедно с песента на зимата в полифоничния ужас. Това е ехо от есхатологичните картини, които четем при малките пророци: „И в онзи ден – казва Господ – ще се чуе метежен вик от Рибната порта, ридание от втория квартал и голям трясък от хълмовете“ (Софония 1:10).

Огледално обърната е ситуацията в „Хаджи Димитър“, където първо става дума за небе, а след това чак се явяват многото митични небеса над героя, в които ще се възнася отново и отново песента на самодивите. И така времепространственият модел в баладата е ориентиран към безкрайни повторения в разширяващата се вселена, а в „Обесването“ резултира в едно крайно контрахирано пространство – на бурно шумящата, но глуха и безответна пустиня. Юдейските представи за край на света обикновено са свързани с образа на пустинята, с тоталното опустошаване на напуснатия от Бога свят.6

Заключителният стих на творбата – „навяват на теб скръб на сърцето“ – не може да не бъде прочетен в контекста на полифоничния екстериор. Глаголът „навявам“ е полисемичен: от една страна, „навява“ се отнася за действието на вихровете и зимата въобще, от друга, носи значение на „понасям“, „внушавам“, но и „припомням си“.7 В този смисъл оскъдната възвишена картина с обесника изглежда като сцена на паметта, въпреки че за поезията на Ботев е характерен не приматът на спомена, а дискурсът на желанието. Макар и диалогично, стихотворението представлява и видение, вид халюцинация. Диалогът с родината изглежда като репрезентация на вътрешния живот. За това свидетелства и двойното подчертаване, че въпросите към майката родина са реторични: „ох, зная, зная“. Дори у Бозвели няма реален диалог между Мати Болгария и нейния син. Диалогичната форма е условна, липсва осезаемо засрещане на Аз и Ти, както е дефинирал тези категории Мартин Бубер (1992: 3 – 115).

С оглед на строго култивираните „отсъствия“ в „Обесването“ прави впечатление и отсъствието на одични компоненти, например: формулно-дедуктивни изказвания от типа: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Говорителят в „Обесването“ изразява, както казва друг поет, „грижа без загриженост“8, емпатия, но не и ангажимент към уроците на историята. Той просто гледа вятъра на историята.

Един от изворите на субективността у Ботев трябва да търсим в самото зло, на което е свидетел. В антитетичните му построения тираните, душманите, глупците имат постоянно място. Бозвели, Раковски и Ботев са първите теоретици на злото в българската литература. Вариантът на „Обесването“ от изданието на Захари Стоянов показва обаче репресия без злодеи. Когато от идентификационния мит отпадне врагът, следва нова поетика. В крайна сметка обективизираната скръбна картина заглъхва в точката на сърцето, последната дума на Ботев. В стихотворението липсва и жив герой, както отбелязва Роман Якобсон (2000: 385). Отсъствието на обичайните антагонистични схеми – герой – враг, нас­тояще – бъдеще – говори за значителен завой на Ботевата лирика. Тя вече има съвсем различен хоризонт – не бъдещето, а срещата на история и есхатология. Такова мощно оттласкване на стихотворението от различни матрици, а и строгото полагане на граници в самата му структура спрямо определени поетически модели, говори недвусмислено за радикален опит да се стигне до края в поезията. Какво значи това? Това у Ботев означава тотално отрезвяване на езика или пълна нормализация на значенията. Думите са рязко придърпани към прекия им смисъл9 – без амплификации, без травестии. Тук молитвите не са отправени към бога на разума, зверовете и псетата не са емпатични помощници. Безнадеждното свистене на хора, животни и вихрове свидетелства, че светът е със снети йерархии като в последното време. По силата на някакво самосбъдващо се пророчество подобен завой в лириката на Ботев съдържа сурово познание за собствения му край.

С поредицата от откази и въздържания последното Ботево стихотворение рязко се разграничава от възрожденския поетически идиом. Навярно можем да си обясним смисъла на неговата сдържаност, ако си припомним най-отчетливата характеристика на модерната лирика – нейната незаинтересованост спрямо собствената ѝ полза. В това отношение стихотворението на Ботев е модерно. То показва поетика на симултанността, основана на есхатона. В естетиката на грозното е субстратът на свещеното. Такава игра на контрастите моделира новия поетически идиолект с грижа без загриженост, с целесъобразност без цел.

БИБЛИОГРАФИЯ

Ашкерц 2016: Ашкерц, А. Рапсодии на българския гуслар. Прев. Л. Димитров. – София: Факел, 2016. [Aškerc 2016: Aškerc, A. Rapsodii na bǎlgarskija guslar. Prev. L. Dimitrov. – Sofija: Fakel, 2016.]

Батай 1998: Батай, Ж. Еротизмът. Прев. А. Колева. – София: Критика и хуманизъм, 1998. [Bataj 1998: Bataj, Ž. Erotizmǎt. Prev. A. Koleva. – Sofija: Kritika i humanizǎm, 1998.]

Библия 2006: Библия, или Книгите на Свещеното писание на Стария и Новия завет. – София: Фондация „Библейска лига“, 2006. [Biblija 2006: Biblija, ili Knigite na Sveštenoto pisanie na Starija i Novija zavet. – Sofija: Fondacija „Biblejska liga“, 2006.]

Ботев 1888: Ботев, Хр. Съчинения на Христо Ботев под редакцията на Зах. Стоянов. – София: Българска народна печатница, 1888. [Botev 1888: Botev, Hr. Sǎčinenija na Hristo Botev pod redakcijata na Zah. Stojanov. – Sofija: Bǎlgarska narodna pečatnica, 1888.]

Бубер 1992: Бубер, М. Аз и Ти. // Бубер, М. Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение. Варна: Стено, 1992, с. 3–115. [Buber 1992: Buber, M. Az i Ti. // Buber, M. Az i Ti. Zaduševnijat razgovor. Božieto zatǎmnenie. Varna: Steno, 1992, s. 3–115.]

Василев 2015: Василев, К. Варовиков скат. // Василев, К. Провинции. – София – Лондон: Small Stations Press, 2015, с. 34. [Vasilev 2015: Vasilev, K. Varovikov skat. // Vasilev, K. Provincii. – Sofija – London: Small Stations Press, 2015, s. 34.]

Георгиев 1992: Георгиев, Н. Ботевата балада „Хаджи Димитър“. // Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. – София: ВЕК 22, 1992, с. 17–57. [Georgiev 1992: Georgiev, N. Botevata balada „Hadži Dimitǎr“. // Georgiev, N. Sto i dvadeset literaturni godini. – Sofija: VEK 22, 1992, s. 17–57.]

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Мълчаливите диалози в литературата. // Георгиев, Н. Мнения и съмнения. (По дирите на едно литературоведско чергарство). – София: Литературен вестник, 1999, с. 188–206. [Georgiev 1999: Georgiev, N. Mǎlčalivite dialozi v literaturata. // Georgiev, N. Mnenija i sǎmnenija. (Po dirite na edno literaturovedsko čergarstvo). – Sofija: Literaturen vestnik, 1999, s. 188–206.]

Георгиев 2011: Георгиев, Н. Пътища между живота и смъртта. // LiterNet. Електронно списание, № 8 (141), 16 авг. 2011: http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/statii/pytishta.htm [прегледан 24.10.2017]. [Georgiev 2011: Georgiev, N. Pǎtišta meždu života i smǎrtta. // LiterNet. Elektronno spisanie, № 8 (141), 16 avg. 2011: http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/statii/pytishta.htm [pregledan 24.10.2017].]

Градев 2013: Градев, Вл. Това не е религия. – София: Комунитас, 2013. [Gradev 2013: Gradev, Vl. Tova ne e religija. – Sofija: Komunitas, 2013.]

Димитров 2002: Димитров, Л. За забравата и „забравянето“ у Вазов. // Наследството Вазов. Съст. М. Кирова. – София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, с. 184–193. [Dimitrov 2002: Dimitrov, L. Za zabravata izabravjanetou Vazov. // Nasledstvoto Vazov. Sǎst. M. Kirova. – Sofija: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, 2002, s. 184–193.]

Димитров 2016: Димитров, Ив. Българският опус на един словенски класик. // Ашкерц, А. Рапсодии на българския гуслар. Прев. Л. Димитров. – София: Факел, 2016, с. 7–47. [Dimitrov 2016: Dimitrov, Iv. Bǎlgarskijat opus na edin slovenski klasik. // Aškerc, A. Rapsodii na bǎlgarskija guslar. Prev. L. Dimitrov. – Sofija: Fakel, 2016, s. 7–47.]

Илков 2014: Илков, А. Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика XIX и XX век. – София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014. [Ilkov 2014: Ilkov, A. Chiasmus. Vǎzroždenska kulturna idiomatika XIX i XX vek. – Sofija: Universitetsko izdatelstvoSv. Kliment Ohridski“, 2014.]

Коларов 1999: Коларов, Р. „Обесването на Васил Левски“ и поетиката на Ботев. // Коларов, Р. Литературни анализи. – София: Ариадна, 1999, с. 11–65. [Kolarov 1999: Kolarov, R. „Obesvaneto na Vasil Levski“ i poetikata na Botev. // Kolarov, R. Literaturni analizi. – Sofija: Ariadna, 1999, s. 11–65.]

Коларов 2009: Коларов, Р. Автополемика. // Коларов, Р. Повторение и сътворение. Поетика на автотекстуалността. – София: Просвета, 2009, с. 279–312. [Kolarov 2009: Kolarov, R. Avtopolemika. // Kolarov, R. Povtorenie i sǎtvorenie. Poetika na avtotekstualnostta. – Sofija: Prosveta, 2009, s. 279–312.]

Налбантова и Велкова-Гайдарджиева 2000: Налбантова, Е. и А. Велкова-Гайдарджиева. Посмъртното слово като феномен на българската култура. – Велико Търново: Слово, 2000. [Nalbantova i Velkova-Gajdardžieva 2000: Nalbantova, E. i A. Velkova-Gajdardžieva. Posmǎrtnoto slovo kato fenomen na bǎlgarskata kultura. – Veliko Tǎrnovo: Slovo, 2000.]

Протохристова 2010: Протохристова, К. Наблюдения върху интерпретацията на времето в поезията на Ботев. // Протохристова, К. Парадокси на неназовимото. Съст. Ив. Русков, Мл. Влашки, Св. Черпокова. – Велико Търново: Фабер, 2010, с. 7–21. [Protohristova 2010: Protohristova, K. Nabljudenija vǎrhu interpretacijata na vremeto v poezijata na Botev. // Protohristova, K. Paradoksi na nenazovimoto. Sǎst. Iv. Ruskov, Ml. Vlaški, Sv. Čerpokova. – Veliko Tǎrnovo: Faber, 2010, s. 7–21.]

Русков 2017: Русков, Ив. Време и запис. Образи на свещеното в новобългарската история. – Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2017. [Ruskov 2017: Ruskov, Iv. Vreme i zapis. Obrazi na sveštenoto v novobǎlgarskata istorija. – Plovdiv: Universitetsko izdatelstvo „Paisij Hilendarski“, 2017.]

Славейков 1897: Славейков, П.П. [Ц] Една книга върху Ботйова. // Знаме, № 33 и 37, 20 авг. и 3 септ. 1897. [Slavejkov 1897: Slavejkov, P.P. [C] Edna kniga vǎrhu Botjova. // Zname, № 33 i 37, 20 avg. i 3 sept. 1897.]

Славейков 1906: Славейков, П.П. Жив е той, жив е…// Мисъл, 1906, № 5, с. 291–300. [Slavejkov 1906: Slavejkov, P.P. Živ e toj, živ e…// Misǎl, 1906, № 5, s. 291–300.]

Стоянов 1883: Стоянов, З. Васил Левски (Дияконът). Чърти из живота му. – Пловдив: Централна печатница на Ед. Дионие, 1883. [Stojanov 1883: Stojanov, Z. Vasil Levski (Dijakonǎt). Čǎrti iz života mu. – Plovdiv: Centralna pečatnica na Ed. Dionie, 1883.]

Тодоров 1988: Тодоров, Ил. Над Ботевия стих. Текстологическо изследване. – София: Български писател, 1988. [Todorov 1988: Todorov, Il. Nad Botevija stih. Tekstologičesko izsledvane. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1988.]

Якобсон 2000: Якобсон, Р. Структура на последното Ботево стихотворение. // Якобсон, Р. Езикът на поезията. Прев. Е. Трендафилова. – София: Захарий Стоянов, с. 373–393. [Jakobson 2000: Jakobson, R. Struktura na poslednoto Botevo stihotvorenie. // Jakobson, R. Ezikǎt na poezijata. Prev. E. Trendafilova. – Sofija: Zaharij Stojanov, s. 373–393.]

1 Вж. ценното изследване на Иван Русков „Време и запис. Образи на свещеното в новобългарската история“ (Русков 2017).

2 Вж. статията на Людмил Димитров „За забравата и забравянето у Вазов“ (Димитров 2002: 184 – 193).

3 Вж. книгата на Елена Налбантова и Антония Велкова-Гайдарджиева „Посмъртното слово като феномен на българската култура“ (Налбантова и Велкова-Гайдарджиева 2000).

4 Срв. употребата на понятието у Ани Илков (2014: 174).

5 В статията „Наблюдения върху интерпретацията на времето в поезията на Ботев“ Клео Протохристова нарича „монтаж“ особената процесуалност в поезията на Ботев. Последователността не се изчерпва с темпоралния ред, а означава и съвместяване на несъвместими извън поетическия език състояния (Протохристова 2010: 8).

6Срв. с описанието на разорението в Книга Даниил и книгите на малките пророци: „Боже мой, приклони ухото Си и послушай; отвори очите Си и виж опустошенията ни“ (Даниил 9:18); „Запустя полето, жалее земята“ (Йоил 1:10); „При все това земята ще запустее поради вината на жителите ѝ, поради плода на делата им“ (Михей 7:13); „Ниневия запустя! Кой ще я оплаче“ (Наум 3:7); „Как се обърна на пустош! Обиталище на зверове!“ (Софония 2:15) [навсякъде курс. мои, С. Д.].

7 Ето как Роман Якобсон описва семантиката на „навяват“: „Показателно е също, че и следващото сказуемо навяват е откъснато от близкия му по значение подлог вихрове и също е метонимично приписано на подлозите студ и мраз, при което е използвана и лексикализирана метафора: значението на глагола навяват е пренесено от физическия свят в областта на психиката и обект на „навяването“ става абстрактната дума скръб (Якобсон 2000: 384; к.а.).

8 Вж. стихотворението на Кирил Василев „Варовиков скат“ (Василев 2015: 34).

9 Срв. с финала на ранния вариант на анализа на стихотворението от Р. Коларов (1991: 61).

 


За списанието

и неговия първи брой

Миряна Янакиева, водещ редактор на броя

Miryana Yanakieva, lead editor of the issue

Изтегли като PDF

Новото периодично издание на Института за литература при Българската академия на науките, което сега започва своя живот, има и своя история. Тя тръгва от една отдавнашна идея да бъде възстановено предишното списание „Литературна история“. Преди спирането си то, заедно с „Литературна мисъл“, която, за щастие, не е прекъсвала своето съществуване, беше сред най-авторитетните литературоведски издания в сферата на академичната периодика у нас. Появата под името „Литературна история“ на списание, чието начало се поставя с настоящия първи брой, е жест едновременно на уважение към традицията и на оттласкване от нея. То пази символична връзка с едноименния си предходник, но в същото време си поставя нови цели и естествено, ще има много различен облик, отговарящ на критериите за модерна хуманитарна периодика. Промяната се обуславя от редица причини, сред тях и трансформирането на самото понятие за литературна история, което безвъзвратно се е отдалечило от лансонианското разбиране за своя обект. Старото разграничение между история, теория и критика в рамките на литературните изследвания отдавна не работи, а самите литературни изследвания са по-далече от всякога от това да бъдат затворена и самодостатъчна област. Затова не е никак странно, че например списание, което се нарича „Литературна история на Франция“ и излиза вече 117 години, днес публикува статии, които нито са само по литературноисторически въпроси в класическия смисъл на думата, нито са свързани само с френски автори, а са с най-разнородна хуманитарна насоченост.

Разнородност и тематична многопосочност ще бъдат едни от чертите и на новото българско списание „Литературна история“. Всеки от броевете му ще бъде организиран около една централна тема. Първият и най-естествен източник на тематичните статии ще бъдат множеството национални и международни научни конференции, които Институтът за литература провежда всяка година. Така едно от важните предназначения на списанието, което неслучайно ще излиза в електронна форма, ще бъде да осигурява възможно най-широко и незабавно разпространение сред научната и читателска общност у нас и в чужбина на постиженията на тези конференции. Определянето на теми на броевете обаче няма да бъде функция единствено от тези научни форуми. Чрез своите тематични избори списанието ще се стреми да откликва на най-значимите проблеми на съвременното литературознание и хуманитаристика.

Изданието е замислено като четиримесечно. Освен основната рубрика за статиите по темата на броя то ще поддържа и други рубрики: за публикации, базирани върху докторски дисертации, за рецензии на новоизлезли научни книги, за важни научни текстове от миналото, които електронната публикация би върнала към нов живот, и др.

Всичко предстои и както винаги при подобни начинания неизвестните не са малко. Не за тях обаче ще става дума сега, а за този първи брой, който вече е факт и е в чест на Никола Георгиев и Радосвет Коларов. Не само и не толкова защото двамата големи български литературоведи през 2017-а навършват юбилейни годишнини, а защото начинание като основаването на ново литературоведско списание не би могло да има по-силно и значещо начало от това да бъде посветено на учени като тях двамата, които са направили и правят толкова неоценимо много за нашата наука.

Темата на броя е „(Без)гранично литературознание“. Подтекстът на този израз би трябвало да е ясен за всеки, който познава трудовете на Никола Георгиев и Радосвет Коларов. Литературознанието такова, каквото те го виждат, е едновременно гранично и безгранично. От една страна, при цялото разнообразие от проблеми и подходи в тяхното творчество, в което литературата е главен, но съвсем не единствен обект, те – всеки от двамата посвоему – никога не се отказаха от идеята, че има някаква специфика на литературоведското поприще, някаква професионална граница, вътре в която литературоведът разгръща своя изследователски труд и която е добре да може да удържи. Те биха го формулирали като вярност към литературата и литературознанието. От друга стана обаче, тяхното литературознание, или литературознанието потяхному, е и безгранично, защото през призмата на своя пряк изследователски предмет – литературата, техните съчинения отварят широка перспектива към огромен брой други важни въпроси на културата, науката, обществото и морала. Затова и статиите в броя са толкова разнообразни и илюстрират най-различни начини на мислене за литературата и за всичко останало в нашия живот, с което тя е свързана.

Изключително силно и неизразимо тъжно е началото на броя. Статията на нашия непрежалим колега и приятел Яни Милчаков е неговият последен текст. Подготвил го е за конференцията на ФСлФ на Софийския университет, където е бил прочетен от Пламен Шуликов – съмишленик и най-близък приятел на Яни. Именно с помощта на Пламен Шуликов бяха изяснени няколкото дребни недописани момента вътре в текста, който, за щастие, Яни е успял да завърши. Всички знаем колко силно той ценеше и обичаше Никола Георгиев и Радосвет Коларов. С включването на неговата статия в този толкова специален брой ни се иска да кажем, че Яни е сред нас, че духът му е жив и никога няма да спрем да общуваме с него. През това, което Яни нарича „споровете на Никола Георгиев“, са видени като на длан настроенията, противоречията, ирониите, паденията и висотите в обществения и културния живот на България и на други страни от Централна и Източна Европа през последните няколко десетилетия.

Веднага след статията на Яни Милчаков идват свързаните от обща идея статии на трима млади колеги – Владимир Игнатов, Калина Захова и Надежда Стоянова. От кратката обяснителна бележка, която предхожда самите им текстове, читателите ще узнаят откъде и как на авторите им е дошло хрумването да правят „насмешливо литературознание“. Въз основа на забележителния анализ на Радосвет Коларов на последното Ботево стихотворение и на отделни идеи от разработки на Никола Георгиев Сирма Данова разгръща своята теза, че „Обесването на Васил Левски“ е първото изцяло есхатологично стихотворение в поезията на Ботев. В своя текст „Г. С. Раковски като подготвител и съсътворител на духовно-историческите визионерства на П. П. Славейков“ Благовест Златанов разглежда ролята на Раковски като откривател на основни елементи от българската културна идентичност и анализира начините, по които тези елементи са интерпретирани от Пенчо Славейков. Статията на Дечка Чавдарова остроумно и познавачески проследява един неизследван „мълчалив диалог“ между Алеко Константинов и Николай Лейкин. Цветан Ракьовски предлага оригинално тълкуване на въпроса за програмния характер на Яворовата поема „Песен на песента ми“. Много интересна е статията на Регина Койчева, в която тя се опира на теоретични постановки от книгите „Звук и смисъл“ на Радосвет Коларов и „Анализ на лирическата творба“ на Никола Георгиев, за да ги приложи в своя анализ на два тропара от акростиховия великопостен цикъл канони на Константин Преславски. В духа на високите традиции на литературоведския анализ е статията на Красимир Христакиев, в която обект на изследване са типологически паралели между граматико-стилистичния подход на Шпитцер и анаграматичния на Сосюр, от една страна, и трудове на Никола Георгиев („Българската народна песен“) и Радосвет Коларов („Звук и смисъл“). С око на опитен литературовед и не по-малко опитен фотограф Пламен Шуликов представя в своята публикация интересни страни от отношенията между двете изкуства у нас за периода от края на ХІХ и началото на ХХ век. Статията на Миряна Янакиева си поставя за цел да мисли мястото на литературата и теорията в епохата на постчовешкото, в която мнозина вярват, че светът вече е прекрачил. Последните две статии стъпват върху дисертационните трудове на талантливите докторанти на Секцията по теория на литературата Александър Феодоров и Георги Илиев. Така текстовете в настоящия първи брой на новото списание „Литературна история“ чертаят интригуваща и многообразна картина на съвременното литературознание с убедеността, че по този начин нашата колегиална общност може най-добре да изрази почитта и благодарността си към Никола Георгиев и Радосвет Коларов.

© Институт за литература – БАН, 2018 ISSN ……                                    Webmaster Patrick Anderson
Институт за литература