Яни Милчаков – Полемика-поетика-политика. Споровете на Никола Георгиев: от зачеркнатата буква до оборената система

                                                                                                                                                       „Литературна история“, 1/2018

Полемика-поетика-политика. Споровете на Никола Георгиев: от зачеркнатата буква

до оборената система

Яни Милчаков

Университет по библиотекознание и информационни технологии

 

Yani Milchakov

University of Library Studies and Information Technologies

Polemics – Poetics – Politics. Nikola Georgiev’s Debates: from the Crossed out Letter to the Defeated System

Изтегли в PDF

 

The article views the polemic element as a characteristic feature of the literary-theoretical thought of Nikola Georgiev. Nikola Georgiev’s “debates” are taken as a medium for the analysis of the contradictory ideas in the social and cultural life of Bulgaria and the other Eastern European countries in the last few decades. The main goal of the article is to show how in polemics addressing methodological problems in a direct or mediated way, the renowned scholar created an interpretative context for new literary works and how he suspended certain hierarchies of the established literary canon. He argued against the convention of each and every routine practice and, with the help of his abundant rhetorical technique, exposed the limitations and risks of any speaking or writing about literature, that deviated from rationality and from the belief in the social, cultural and humane meaning of literary studies.

 

Keywords: literary theory, literary canon, methodology, polemics, rhetoric, culture, interpretation

 

Пред следващите редове, казано с митологична метафорика, се крият една Сцила на чуждия апотеоз и една Харибда на собствената суета. Те дебнат зад два възможни „погрешни“ прочита в лошия смисъл, който рецептивистиката след Пол де Ман и Харолд Блум влага в термина misreading (Bloom 2003). Етични мотиви задължават пишещия да увери първо себе си, че няма претенции да създава юбилеен мемоарен апотеоз или интелектуална биография на една изключителна личност. Не го тласка и суетата на съвременник, който се самооблъщава, че точно неговите спомени и свидетелства от общуването с героя на тази Biographia Literaria имат някаква по-висока стойност от спомените и свидетелствата на другите. Между другото, в целия бум на (авто)биографистиката като издателски стратегии, пазарни бестселъри и интердисциплинарни изследователски проекти от последните десетилетия прозвуча много важно предупреждение пред читателите и тълкувателите на този поучителен, увлекателен, но и твърде коварен „жанр-протей“. То гласи: „Лъже като очевидец!“

След това memento и недоверието към verba volant („отлитащите думи“) нека хвърлим поглед и към scripta manent. „Оставащите писмена“ в случая оставят и едно документирано до възможния текстологичен минимум свидетелство. Ако отворим притежавания от Никола Георгиев екземпляр от последното издание на „Спомени за княжеското време“ от Добри Ганчев[1], ще видим критично очертана и ядосано зачеркната от писалката на учения една-единствена буква – „ч“. Вместо нея в полето е отбелязана вярната с оригинала „л“. Това е поправката в изречението, което описва какво меню може да предложи за вечеря на княз Фердинанд и на свитата му едно „градЛе“ като Орхание! Изглежда, тази отмряла пейоративно-умалителна форма, освен в спомените на Добри Ганчев и в „До Чикаго и назад“ на Алеко Константинов[2], не се среща никъде другаде; някой редактор или коректор безцеремонно я осъвременява и така заслужено си спечелва честта да бъде зачеркнат от един голям учен и свръхвнимателен читател. Най-важна обаче е мотивацията, която Никола Георгиев винаги е изтъквал в завещанието на мемоариста и придворен учител по български език на княз Фердинанд Добри Ганчев. Наред с етичните уговорки и заръки („Да се отвори след 25 години!“) той категорично настоява пред бъдещите си издатели „да се запази слога му“.

Дори този поглед към такава дреболия обаче ни убеждава, че от заглавие като „Споровете на Никола Георгиев“ трябва да се очаква много малко. На първо място поради необхватността на темата и титаничността на усилията, които тя изисква. Ако терминологизираме полемичното у него чрез въображаема единица „полемема“ или „диспутандема“, тя може да обхваща една-единствена буква, сбъркана от анонимен безстилник, може да отрича конкретни теории, концепции, школи, книги, да смъква „култовите“ ореоли около класически и модни литературоведски авторитети. Накрая полемистът Никола Георгиев може да срива цели философски системи, в които с дословно хищническа читателска сетивност и критическа точност е разпознал „ахилесови петѝ“. В научни категории това означава твърдения или уязвими от общо рационалистко гледище, или неприложими за литературната наука (колкото и казаното от Карл Попър, Томас Кун, Теодор Адорно, Мишел Фуко да усложнява подобна груба прагматика), или сгъстяващи и без друго честата познавателна и методологическа мъгла в нейната работна атмосфера. Това са блокади пред познанието за литературата, които налагат крочеанство в сърцевината, а не в перифериите си.

Въпреки любезността в обноските, издаващи домашно възпитание „не от мира сего“, деликатните маниери, колегиалното внимание към другите, към идеите им и писаното от тях, Никола Георгиев никога не е водил нито миг безконфликтно съществуване в епистемологичната, професионалната и социалната среда на своята наука. Отдаден без остатък на нейните вечни въпроси, щедър и великодушен до разсипничество в раздаването на своята безгранична ерудиция, откровен, когато споделя своите съмнения и тревоги за всичко, свързано с целите и смисъла на литературознанието, той е прям, неумолим и безцеремонен, когато се спори за принципите, върху които тази дисциплина трябва да се изгражда с целия неин „блясък и нищета“, и за това какво тя може да говори на хората и как „да оправдае съществуването си от социално гледище“.

 

Спорове в Системата или спорове със Системата?

 

Противно на описваните със заслужен укор от Никола Георгиев „бягства на литературоведа“, неговият глас в големите литературни дискусии от 60-те – 80-те години на ХХ век отразява критичния ангажимент на един висок академичен интелект към процесите в българската литература и култура, особено ако бегло припомним характеристиките на времето, когато тези дискусии се водят.

Драматични спорове в българската „елитарна“ литературна критика
от края на ХIХ век дo 1944 г. избухват между „стари и млади“, „еротомани и моралисти“, „декаденти и граждански активисти“, „модернисти и реалисти“, „идеолози и l’art pour l’art-исти“, „традиционалисти и експериментатори“. Партийни узурпатори инструментализират Ботевата поезия „отляво“ и „отдясно“ в десетилетните бурни препирни „чий е Ботев?“; неофитите на фройдисткото учение у нас я редуцират до нейните въображаеми „инцестуални прасцени“ според психоаналитичните директиви и т.н. В тези дебати се включват в амплоа на критици (с крайно несъизмерими критически дарби и демонстрирани страсти), освен възприеманият изключително с „имидж“ на критик д-р Кръстьо Кръстев, най-авторитетните академични философи, филолози и литератори като Б. Цонев, А. Теодоров-Балан, Б. Пенев, М. Арнаудов, Ст. Младенов, Д. Михалчев, Б. Йоцов. (При голямата сдържаност на проф. Иван Шишманов в изказванията на мнения за съвременната му българска литература, особен „жанр“ и ценен документ за културната ситуация в България от началото на ХХ век представляват неговите често полемични речи като просвѐтен министър върху въпросите на българската интелигенция, хуманитарно образование и културно строителство.)

Въпреки участието на учени, някои от които и с имена в чужбина, дебатите до 1944 г. не засягат проблемите на философската естетика и методологията на литературната интерпретация. При всички погроми и военни катастрофи, при катаклизмите в българския обществен живот и авторитарни заплахи българските учени и литератори спорят в условия на плуралистична култура и полилогична хуманитаристика.

Пръв сред академичните полемисти обаче проф. Димитър Михалчев (един от интелектуалните авторитети на преддеветосептемврийска България, към когото Никола Георгиев храни искрена симпатия, не на последно място и поради „чешката следа“ в неговата биографична траектория) изпитва върху себе си настъпилата след 9 септември 1944 г. промяна. Наред с другите забрани, тя изключва и споровете в толерантен дух, равнопоставеността, категориите, аргументационните стратегии и реторичния инструментариум на „чистия“ академизъм Еx cathedra. След философския спор на Димитър Михалчев с Тодор Павлов – „папата на българския философски марксизъм“, по думите на Никола Георгиев, върху иначе политически безобидния с утопичните си идеи за славянско културно единство философ, но доста критично възприеман заради проюгославизма и благосклонното си отношение към СССР нестандартен дипломат, се стоварват тежки идеологически нападки. Михалчев първо е заклеймен като „идеалист“ и „ремкеанец“ (въпреки отчаяните му опити да обясни, че течение или школа „ремкеанство“ във философията просто няма). После идва като по-зловещ ек от онези години и обвинението, че ръководената от него Академия на науките и изкуствата е „средище на буржоазни философии и великобългарски национализъм“.

Много по-различно в сравнение със сблъсъците на свободни мнения в преддеветосептемврийска България, през 60-те – 70-те години в НРБ също се водят литературни дискусии. Те противопоставят вкусовете „за и против свободния стих“. Има спорадични пререкания между „физици и лирици“[3], фразеологични следи от спора в урбанистично-технократичната линия на „априлската поезия“ у някои от нейните „отци основатели“ до късните ѝ подражатели с типичните „антени“, „ретланслатори“, „реактори“, „волтажи“, „мегавати“, „електрони“, „циклотрони“, „турбини“, „юзини“ и пр. фразеологични бутафории в парада на индустриалната модернизация, които обаче са в дискурсивна връзка и с тактически премълчаваното (приписвано) на Сталин авторство на метафората за поетите като „инженери на човешките души“. Първата от двете фундаментални лъжи в официозната лирика на НРБ беше прехласната по „щурчетата на къра“, „звука на батювата окарина“, „ухаещите тезеци земя по мамината мотика“ и „дядовия хайдушки пищов под татювия партизански ямурлук“. Другата възпяваше трясъка от кремиковските линии за студено валцуване, пушеците над Долината на голямата химия и тайнственото писукане на радиосигналите от политналите към Космоса съветски спътници. Имаше и трета – на компромисния „синтез“. Илюстрират я, ако използваме съзнателно една точна и експресивна дума, която е използвал Никола Георгиев в такива случаи – „гламавщините“ от рода на „сине мой, аз не мразя машините, / но съм тичал с камшик от лико! / Телевизор ми беше сред нивите / едно биволско топло око…“.

Оказали се обаче неразчленими в социологически категории, и трите дочакаха безпощадна оценка в следния пасаж в една от книгите на Никола Георгиев, в която не е пощаден абсолютно никой:

Но поврага българската интелигенция, говорим за литература! Само че и там същата фарисейщина. През ХХ век и особено в годините на Народната република българската столица и българската литература се напълни със селяни и селянчета, които откъм панелените, а често и от „монолитните“ си апартаменти все за корените си спомняха и все за заника на здравия народностен дух се вайкаха. И фарисейщината беше не толкова между битието на тези столични литературни чиновници и писанията им. Лъжата, фалшът и пошлата ретроградност беше в самите им писания. (Георгиев 1999: 52)[4]

Покрай „духа на мястото“, донесъл на Иво Андрич през 1961 г. Нобеловата награда, се разгръща спорът между „котловинни и космополитни“; спорят възхитени хвалители на здравия народностен дух на „Диви разкази“ и хладно вгледани в техните структурни специфики интерпретатори (Янев 2006); дискутират „структуралисти и импресионисти“… Колкото обаче тези спорове сами по себе си да дават признаци за дезинтеграция на Системата и да сигнализират за отстъпление на идеологическото всевластие, те се водят при всички условия, ограничения и рискове, произтичащи от формалния партийно-идеологически монопол върху социалните науки, изкуствата и литературата – една санкция „отгоре“, подобно на „случая „Тютюн“, би предрешила незабавно и „правилните“ изводи от дискусиите, и техния край, и бъдещите кариери на дискутиращите. Вярно е, че в сравнение с годините на „ортодоксалния“ сталинизъм, „докладът на Хрушчов“ от 1956 г. и неговото васално „априлско“ копие в София слагат край на най-бруталните репресивни практики срещу всякакво интелектуално, творческо и гражданско свободомислие. Всички институции обаче от „културната сфера“ на НРБ, целият тоталитарен арсенал за административен натиск и политически репресии, всички изпробвани в сталинското време символични режими за обществена педагогика, социален контрол и обществена мобилизация са си на местата до 1989 г., а Никола Георгиев обобщава спецификата на този период с изразителните „метафоризирани метонимии“: „краката на Живковия режим вече се клатеха – но не и зъбите му“ (Георгиев 1991а: 161).

Беглият поглед към историческия контекст може да подскаже заключението, че Никола Георгиев пишеше своите книги и статии, учеше на критично мислене своите студенти и вдъхновяваше своята неинституционализирана, „невидима“ школа като радикална алтернатива на официалното, определено от него като „тимофеевско, ще рече тъжно непрофесионално“ литературознание. Това ставаше във време, когато унищожителната – често в буквален смисъл – формула на отношението, практикувано от ленинизма и сталинизма спрямо интелектуалците и творците – „който не е с нас, е против нас“, беше заменена от Хрушчовата неодобрителна, но не и кръвожадна гримаса към проявите на духовна и артистична свобода в „лагера“ – „който не е с нас, не е с нас“.

Никога обаче ученият не отстъпи пред каквито и да е компромиси със следващия, последен стадий от съществуването на Режима, който премина под формулата „който не е против нас, е с нас“. Това е стадият на „соцпарнасизма“ – между другото, един от любимите шеговити квази-периодизационни термини на Никола Георгиев. Сътворен от Михал Гловински през 1980 г.[5] „соцпарнасизмът“ великолепно типизира конюнктурния опортюнизъм на негласната спогодба между власт, писатели и интелектуалци при идеологическата блокада, политическата делегитимизация и моралната деградация на управляващата на Изток от Стената номенклатура. Уплашена от „силата на безсилните“ (по Вацлав Хавел), от истината в изречените от писателя Лудвиг Вацулик „2000 думи“ (Манифеста на Пражката пролет), „отправени към работниците, земеделците, служителите, дейците на науката и всички останали“, но най-вече поразена от работническия бунт на „Солидарност“ – бунт на класата, в чието име тя гради демагогията си, властта решава да корумпира творците и хуманитаристите с привилегии и привидности на творческа свобода, вместо да ги контролира, заплашва и санкционира със старите методи.

Ето защо през погледа към годините на съсъществуване с „единствено вярното и всесилно учение“ и соцреализма, при рисковете от демонизация, банализация или релативизация на злото в моралната равносметка с миналото, грешно борави с понятията самият въпрос, който преди доста време постави един неспокоен телом и духом литератор, днес, за жалост, покойник: „Дисидент ли беше Никола Георгиев?“. И товапри общото възприемане на Никола Георгиев именно като такъв в градските и университетските легенди, при неговата „буржоазна“ семейна среда и биография, сред приятелската му компания и близките му хора, с неговата дистанция от официалщината и снобеенето, с критичността му към кухи институции и мними авторитетети, при неговия полиглотизъм и „западничество“, при неизменната му ирония към глупавите властници и овластената глупост, с хапливите бележки по овластения „дървен“ новоговор и т.н. Само веднъж си позволявам тук, покрай въпроса за дисидентството, да възпроизведа негова реплика от разговор, състоял се в средата на 80-те години. Пишещият тези редове, бивш специализант при доцент Георгиев, в младежката си суета и амбиция да се покаже осведомен по въпросите на наратологията, носи ксерокопие от студията на Любомир Долежел „Семантика на нарацията“, публикувана в полски превод в „Паментник Литерацки“. (В скоби вметнато като щрих към образа на Полша като „най-веселата барака в соцлагера“, в това изключително списание, дори и в условията на военната диктатура, под очите на официално възстановеното след 13 декември 1981 г. с откровеното име Управление за цензура върху всекидневната битова комуникация – писма, телеграми, телефонни разговори и т.н.[6], и на дотогава функциониращото под оруеловското съкращение GUKPPiW Главно управление за контрол на публикациите и представленията, не пролича нито отстъпление от световното теоретично равнище на тематичните броеве, нито пък смущение от публикуването на „опасно близък“ до Полша чешки политически емигрант с изразявани антисоциалистически възгледи.)[7] Био-библиографската бележка информираше, че авторът е „чешки литературен теоретик, който от 1968 г. преподава в различни универсистети в САЩ и Канада“. Доцент Георгиев разгърна страниците на Долежел, прочете био-библиографията и възкликна с престорено иронично учудване сред гъстия дим от цигарата: „Хмм, че чудна работа, чешки теоретик, пък баш от 1968-а да почне там да преподава!“

Никола Георгиев отдавна знаеше перипетиите на придобилия слава дълголетен създател на теорията за възможните светове Долежел (1922–2017)[8]. Въпреки разликата в поколенията, може да се открие доста общо между тях. Освен верността към Школата (Пражката), свързва ги рязката, опърничава и очевидно много важна за „интегритета“ на двамата световни литературоведи неотстъпчивост пред всевъзможните изкушения на професионалната реидентификация. „Културолог?“, „Социален (?) антрополог“?, „Културен (?) антрополог“, „Универсален интелектуалец?“, „(Квази)академичен активист à la Michel Foucault , който пред игрите на диегези, дискурси, веридикции и епистеми се легитимира като „археолог“, „картограф“, „публицист“, „търговец или производител на оръжие (в двете значения на „un armurier“?[9]), „Ангажиран мислител?“, т.е. Сартъров тип, в чиито дух, думи и действия често се случва „ангажиментът“, упражняван най-вече като публична логорея по теми и категории от рода на „световния мир“, „бъдещето на човечеството“ или „конфликта между поколенията“ постепенно да подчини и накрая да елиминира „мисловността“… Всички тези подвеждащи въпроси от страна на Л. Долежел и Н. Георгиев получават само един отговор – „Не, благодаря! Винаги, само, докрай и с цената на всички рискове – филолог-литературовед!“. В случая разликата е, че Долежел решава да бъде чешко-канадски литературовед по света и из „възможните светове“, а Никола Георгиев – български и световен литературовед в България. Тук обаче ненаписаната в свързан вид история на българската литературнотеоретична мисъл стои пред деликатен проблем. Неговата същност може да бъде разбрана в условен аналог с една добре написана и ритмично дописвана история на една голяма национална литературнотеоретична традиция като полската. Тя отдавна се е отказала да „впише“ Роман Ингарден в sensu stricto историята на полската литературна наука. Това не е „реваншистка реакция“ на литературоведите. Те несъмнено са огорчени и обидени от факта, че самият Ингарден – рядко аполемичен темперамент и чужд на конфликтите като тип учен – пренебрежително поставя пред името на литературната теория „така наречената“, а самото име на дисциплината – в кавички (!)[10]. Не е ясно обаче чии традиции продължава ученият.

Представата за текстове на Никола Георгиев, писани нощем, които пълнят тайно чекмедже, е примамвала въображението на мнозина от неговите слушатели, ученици, колеги и почитатели, а отговорът на въпроса за дисидентството може да звучи така: „алтернативна култура, алтернативна литература, алтернативна хуманитаристика могат да означават и много повече, и много по-малко от „дисидентска култура, литература и хуманитаристика“. Никога обаче те не са стопроцентово валиден синоним на „дисидентство“. Коректно използвано, това явление и понятие сигнализира само за обрата в идейните биографии на бивши комунисти и ортодоксални марксисти, а Никола Георгиев не е такъв – въпреки огромните му и нескривани симпатии към всички бунтове срещу Системата и всички обречени реформаторски опити за нейното „очовечаване“ – Югославия 1948, Унгария 1956, Чехословакия 1968, Полша 1980. Номиналната поява на марксизма като термин и компоненти от аналитичен апарат в негови ранни (Георгиев 1969) и късни работи и в полемики никога не е диктувана от „застраховаща“ реакция „преди 1989“, нито е ограничена от политическа тенденциозност post factum „след 1989“. Тя не се изчерпва с типично дисидентската критика „Anno Domini 1968“ и с идейния фермент, който тя добавя в тогавашните дебати за компрометираните институционални практики и геронтократски догматики на „тоталитарно-бюрократизирания марксизъм“ в света на Изток от Стената vs култа към „младия Маркс“ и глорификацията на интелектуалния марксизъм на Запад от Стената, сякаш генетичното знамение „дете на Сартр“ е дадено не на литератора Пол Пот, а неизвестно кому! Марксистко литературознание (или поне самоопределящо се като такова) обаче е съществувало от края на ХIХ, през целия ХХ век; съществува до днес и на Запад, и на Изток от някогашната Стена. Като литературоведски школи в него личат различни зависимости от лявата политическа и обща интелектуална субкултура, звучат и различни интерпретаторски обертонове. Изследователят на Валтер Бенямин Адам Бжох вярно отбелязва, че

традицията на такъв вид социологическа гледна точка върху изкуството – макар и без да използва модерни политико-икономически понятия – в немската естетическа мисъл и по-конкретно в рефлексията върху литературата не започва нито с Бенямин, нито с Маркс, първообразите ѝ (като „антропологически материализъм“) могат да бъдат забелязани още в ХVІІІ в. (Bzoch 1999: 76–77)

Да не говорим за съвременните модификации на марксистката идеология в постколониалните и Gender студиите с целия техен антидискриминационен патос, в чиято логика жени, деца, сексуални „алтернативни идентичности“, расови, етнически и пр. „другости“ са угнетени класи в марксисткия смисъл на понятието и като такива очакват да бъдат освободени от тиранията на Канона, където доминират различните „евро-фало-вестерн“ центризми на големи и мъртви бели мъже.

Не толкова отдавна някои от тях (както и всички литературоведски школи) изпитаха по свой адрес елегантната кавалерска ирония и колегиална критика на Никола Георгиев „Дамите минават първи“ (Георгиев 1991а). Точно той обаче успя да създаде усещането, че за марксизма дори в онези условия може да се говори в дискусионно многогласие, отвъд ритуалните заклинания и цитатния бревиарий на пропагандата. Поне книгите и трагичните обрати в биографиите на литературоведи и хуманитарни мислители като Дьорд Лукач и Валтер Бенямин заслужават този жест на научно внимание и почит към социологическата традиция в интерпретацията на изкуството и художествената литература, към обществения контекст на творбата и нейния възможен прочит в социологически категории, към идеологическите доминанти, социалните типизации, политическите резоньорства на литературните герои и други атрибути на стандартния „марксистки“ анализ с неговата амбиция да бъде синоним на социология на литературата. В скоби казано, думата „десоциализация“ и нейните производни в оценките на нечия поезия или нечий литературен анализ у Никола Георгиев звучат винаги с много осъдителни конотации – веднъж, когато преди тридесет и пет години препоръча например Емил Щайгер с неговия емблематичен иманентистки култ към автономията на литературната интерпретация, той не забрави замислено, провокативно и полемично да попита, а спрямо какво, все пак, тази интерпретация трябва да се автономизира, каква е нейната съпоставимост с „неавтономните“ интерпретации и нейните предимства пред тях. Така без тенденциозна войнственост и дидактизъм, а само с една реплика ученият обори едновременно и марксистите, и иманентистите, а не останаха пощадени и посредниците във взаимния им компромис. Пръв сред тях е Дьорд Лукач. Неговата мисъл, че „в литературата истински социална е формата. Формата прави възможно поетът да съобщи своето преживяване на другите, на публиката“, драматично зачерква, все едно дали в ретроспекция, или в перспектива, собствената му мрачна „московска“ ортодоксия от 30-те години и преобръща по същество материалисткия фундамент на цялата марксистка естетика. Лукач обаче достига до това прозрение, пак следвайки модела на „диалектическите челюсти“ (по описанието на дървения комунистически новоговор, La langue de bois в прославената книга на Франсоаз Том[11]); значи ли тогава „обратната им диалектическа захапка“, че „естетическо в литературата е само съдържанието“? Интересни примери предлагат и литературоведски биографии, компрометирани от близост с „кафявата“ версия на тоталитарната идеология. Ако се ограничим с три имена на световната литературна мисъл от ХХ век, то те са Пол де Ман, Пол Рикьор и Волфганг Кайзер. „ …Но толкова да не му личи по нищо!“, обобщи Никола Георгиев парадокса между писаното от Кайзер и реалния му флирт с националсоциалистическата доктрина. У Кайзер, убеден националсоциалист и важна фигура в културната дипломация на Третия райх, директор на Немския културен институт в Лисабон от 1941 г., няма нито ред литературнотеоретичен текст, който пряко или косвено да свидетелства за нацистките му убеждения и политически ангажименти към режима като активен член на СА още от 1933 г.

Никола Георгиев оборва привидно поляризираните интерпретаторски подходи с ясен за българския читател пример. Това е кариерата на литературния герой Бай Ганьо „от литературата към живота и обратно“. „Писмовността“ на появата му като герой на цикъл разкази в жанрово неопределима книга последва „устността“ на континюитетите на тези разкази във вицове, има и чисто литературни континуации, екранизации, драматизации и т.н. – и обратно. Ясната теза, че няма никакви „изконни“ бариери пред взаимообратимите преображения и релации между социално и художествено, „филологическо-политическата“ (и полемична във всеки свой ред) есеистика на Никола Георгиев свърза полетата на „филологията“ и „политиката“ по неповторим начин в ерудитски, познавателен и социален смисъл. Освен много горчиви истини за българската съдба и манталитет „политическата филология“ на Никола Георгиев (Милчаков 2012)[12] прогнозира в един специфичен преломен момент – началото на 90-те години – какво може да очаква литературознананието и какво, от своя страна, може да очаква обществото от „господин Литературоведа“ в новата епоха и в новата Европа. Без маскулинистка (да спестим някои синоними) дискриминация спрямо литературоведките, в случая, този господин Литературовед, живял в Ялтенската Източна Европа между Балтийско, Черно и Адриатическо море, е дочакал с облекчена въздишка краха на идеологическия монопол, ликувал е пред вестта за края на партийно-бюрократичния контрол и (авто)цензурата, вкусил е възцаряването на неограничения от нищо интерпретаторски плурализъм. Същевременно обаче господин Литературоведът е усетил много скоро и особената нивелация (ако предпочетем тази дума пред „инфлацията“, която причиняват други фактори, и „девалвацията“, която представлява собствено доброволно обезценяване) на своята професия според цената, която, наред с други стоки, ѝ определя свободният пазар на идеи, знания, думи и книги.

„Симпатиите му към марксизма, доколкото ги носеше, бяха симпатии тъкмо към неговия материализъм“, пише Никола Георгиев в трогателния си човешки спомен и безпощаден в описанието на родната политикоинтелектуална конюнктура портрет „Мирослав Янакиев… и имаше ли той почва у нас“ (Георгиев 2000). В този текст се появява отново ключовата за кариерата на Никола Георгиев дума „точност“. Тя вдъхновява първата му студентска публикация (в съавторство с Иван Добрев) върху „Българско стихознание“ на Мирослав Янакиев; същата дума, но в кавички, му вменяват като литературоведски грях неговите противници в дискусията около „Диви разкази“, а самият Никола Георгиев се предпазва от нейното хипертрофирано разбиране и прилагане със същата иронична взискателност, засвидетелствана в определението „сладкодумна критика“, отправено към опонентите.

С жест към сюжетите на позитивисткия биографизъм можем да изследваме влиянието върху Никола Георгиев на първата столица на структуралисткото интелектуално царство – Прага. Той преподава там в навечерието на „събитията“ (както мъгляво ги евфемизираше новоговорът на съветската пропаганда) и в самия апогей в употребата на понятието „точност на литературната наука“. Категорията „точност“ ни позволява да очертаем условно и научната общност – световна, европейска, източноевропейска, в която също условно възприемаме Никола Георгиев и като човек на своето време и идеи (в Прага недостъпен брой на „Литерарни листи“ от 1967 г. пази и участието му в полемика, в която редакцията го поканва, върху проблемите на академичната славистика).

Като манифестна фразеология, полемична теза, изследователска програма и епистемологична цел „точността“ навлиза в по-обща употреба през 60-те – 70-те години до голяма степен благодарение на световната популярност на въпроса на Иржи Леви „Ще бъде ли литературната наука точна наука?“ (Levý 1971)[13] и серията работи на големия чешки учен върху математическите модели на теорията на стиха (Levý 1969).

Никола Георгиев е пръв сред вдъхновяваните от Мирослав Янакиев в началото на 60-те млади, точни, бунтуващи се и демонстративно „броещи“ различни езикови единици български филолози. Въпреки своя колективен структуралистки ореол сред научната общност и колегиални междуличностни връзки обаче, те не формират условно или дословно разбирана школа с обща изследователска програма. Атанас Славов, Никола Георгиев и Цанко Младенов работят през 60-те и 70-те години с ентусиазма, идеалите и апаратите на точността в хуманитарните дисциплини. Тези апарати (при водещото място на лингвистиката) се развиват в този период и на Запад, и на Изток в идеологически модернизиран климат – резултат от Хрушчовото десталинизиращо „размразяване“, франкфуртските ревизии на марксизма, еврокомунизма, реформаторския полъх от Прага, югославския пример на критичните марксисти от „Праксис“ и Корчуланската школа, общото сциентизиране и „репозитивизация“ на социалните науки, настъпило с космическите изследвания, революцията в електронните и биотехнологиите и глобалните комуникации.

Тези процеси обаче имат своите овластени „антагонисти“ в НРБ. Начело с академик Тодор Павлов, те олицетворяват бдителността на „марксистко-ленинската идеологическа стража срещу формализма и буржоазната лъженаука кибернетика“. От друга страна, „точните“ български литературоведи стават мишена и на представителите на друг интелектуален кръг литератори с особено място в тогавашния културен живот. Спорове „за и против структурализма“ през 60-те – 70-те години с различни акценти се водят в целия „лагер“ – от застиващия в условията на Брежневата ресталинизация СССР[14], до реформаторската и „нормализирана“ след 1968 г. Чехословакия и дори практически почти освободените от идеологически надзор унгарска (Vilmos 1986), румънска (Net 1990) и полска литературоведска хуманитаристика. Хенрик Маркевич – най-видният полски академичен литературен теоретик с международен авторитет и с изповядвано марксистко верую до края на дългия му живот, дори след преживяното от него до границите на оцеляването в сталинистките концлагери в Централна Азия, където бива откаран като млад полски комунист, забавно пророкува „И ти ще станеш структуралист!“ или в коректен и напълно толерантен тон отправя своите „Въпроси към семиотиците“[15].

На литературоведската сцена „от Прага до Владивосток“ спорят със структуралистите повече или по-малко ортодоксални марксисти, изглежда обаче, че с изповядваните си идеи и аргументи в спора споменатият кръг противници на точните структурни методи е характерен, наред с други нейни екзотики, изключително за България от този период. Това е нападателното дилетантство в специфичните проблеми на литературната теория (възприемано тогава също като нонконформизъм) на няколко народопсихолози и есеисти в техните импресии, трепети, болки и тревоги за „котловинната изконност на неуловимото в нашата литература, обречено да посърне в хладината на рационалната рефлексия над проблемите на духа и културата, и да изчезне завинаги сред обезличаващата стихия на космополитната цивилизация“.

…четирите десетилетия на Великия български изолационизъм, когато чуждестранното литературознание бе не само чуждо, но и вражески чуждо. Тогава например при разправиите около структурализма в хор бе изречено следното заключение: структуралният анализ няма почва у нас, той може да се прилага към „западни“ произведения, но за нашата литература той е не само чужд, но и кощунствен. (Георгиев 2002)

Оставяме догадките дали в тези носталгични унеси критиците „импресионисти“, и пръв сред тях Тончо Жечев, са били верни на спомените за рустикалната дивдядовска идилия в общата си „консервативно-романтическа“ мисловна нагласа и на посочените от Никола Георгиев „романтически догматизъм“, „национален изолационизъм“ и „регионализъм“ , или прагматично и прозорливо са предусетили официално наближаващия националконсервативен „коренотърсачески“ обрат в „културната сфера“ на НРБ. Новаторите водят спорове помежду си (както и самият Никола Георгиев предпазва от фетишизацията на таблиците и цифрите – „кой какво брои, как го брои и какво излиза накрая от това броене“[16]), докато тръгват по напълно различни научни пътища в различни дисциплини[17]. Така „точните“ български литературоведи, междувременно надхвърлили националните граници биографично-пространствено (като Атанас Славов) или с текстовете и идеите си (като Никола Георгиев), дочакват легитимизацията на структурно-семиотичните методи към 80-те години.

За Никола Георгиев като полемист не са валидни думите за Аристотел, който според Франсис Бейкън установява своята духовна власт в науката най-вече защото срива в заядливи полемики останалите системи, постъпвайки като „турски султан, който не чувствал своето философско царство в безопасност, докато не унищожил братята си, и се грижел само за това – потомството в нищо да не се съмнява“.

Никола Георгиев надхвърля вярното, но непълно разбиране за смисъла на дискусията като „жанр“ и „институция“ на литературния живот, която единствена (заедно с почти задължителното в нейния „арсенал“ отворено писмо) позволява „тук и сега“ да видим и чуем спорещите като живи хора с техните художествени вкусове, граждански позиции, морални принципи и политически страсти. Именно дискусията, която драматично разделя литераторите, заедно с манифеста, който патетично ги свързва, ученият винаги е изтъквал с нескривано съжаление като едни от тежките липси и „значещи отсъствия“ в българската литература и културен живот. Обяснението на тази липса той е търсил в много рядкото у него, но винаги премерено и точно позоваване на някои десоциализиращи, за да не кажем асоциални! – особености в „националния манталитет“. При всички условности на тази категория, с всички справедливи подозрения спрямо нейната валидност в понятийния апарат на хуманитаристката рефлексия, нейната инструментализация и компрометиране в българските интелектуални традиции и условия, опитът позволява да се твърди, че този въплътен в социални нрави рóден манталитет е склонен да отъждествява докрай принципните несъгласия по научни теми и художествени проблеми с възможните мотиви на личната неприязън в нейния пагубен за душата и разума репертоар – от съперническата ревност и кариерно-колегиалната завист до политическата атака срещу опонента.

Точно тук ученият многозначително засвидетелства своя траен интерес към един понякога зловещ в прагматиката си литературен жанр, именно защото синхронният спор с този жанр е невъзможен, именно защото едната „страна“ в този спор може дори и физически да бъде ликвидирана в изпълнение на „жанра“, или да води дискусията десетилетия по-късно в тишината на прашния архив с разсекретени тайни, но без най-важния дискутант – автора, анонимен, псевдонимен или с чин, име, презиме и фамилия. Този мрачен жанр е литературният донос, а неговата персонална емблема, обезсмъртена за вечни времена в Русия с титлата „литературен доносник“– критикът Фадей Венедиктович Булгарин – се мярка в някои текстове и изказвания на Никола Георгиев[18].

Бледо е да се каже, че в полемиките, които пряко или дискретно засягат методологическите проблеми, ученият създава интерпретаторски контекст на нови литературни произведения и разколебава йерархии в литературния канон. Той деконвенционализира всяка рутина и с богат до неизброимост реторичен инструментариум (от резкия сарказъм, фината ирония до сциентичната строгост и метафизичната рефлексия) сочи ограничеността и рисковете пред всяко говорене, писане и стил на теоретизиране за литературата, което се отклонява от рационалността и вярата в социалния, културния и човешкия смисъл на литературната наука.

С признание за досегашните им тълкувания в българската литературна наука пропускаме фактологията, хронологиятa и персонологията в дискусиите за „Диви разкази“. Към написаното за тях в студиите на Боян Манчев и Владимир Янев може да се добави много малко и то по-скоро засяга образа и стратегиите на полемиста Никола Георгиев.

На първо място и с поглед към класическата древност на подобна характерологична дилема, не може да получи еднозначен отговор важният въпрос условно аристотелевски или платоновски полемист е той. Привилегированата позиция на аристотелевския тип в историята на литературоведската рефлексия очертават солидните линии на класическите поетики, структурализмът и (донякъде) феноменологията – при ясното елиминиране на всяка оценъчност. Освен реторичните систематизации, поетиката с платоновски импулси вдъхновява рецептивисткото наследство от съвременната Констанцка школа до средновековните „поетрии“, които виждат меда на поезията и нейния смисъл не в строежа, а в нейното въздействие; в нейната линия е и теорията на романтичното „преживяване“ (Das Erlebnis). Платоновската поетика по общо мнение увенчават концепциите за диалогизма в книгите на Михаил Бахтин, тя отрича иманентизма, държи на аксиологията, вниква в социалния контекст на литературата сред идеологиите на епохата и изобщо „слуша и чува“ творбата в диалозите и многогласията на социалното говорене. Съвършено ясно е, че тези грубо, но не и невярно противопоставени линии и техните дискурсивни модификации могат да обхванат тълкувателя на литературата Никола Георгиев само в много сложни взаимни преплитания.

Обяснението на всепроникващия полемизъм на Никола Георгиев е в нещо, което Боян Манчев съвсем вярно долавя:

Н. Георгиев извежда металитературознанието чрез опозицията (или неразчленеността) между литературата и изследващите я текстове. ….Методологията на металитературоведския проект на Н. Георгиев би могла да се схематизира по следния начин. Първата важна операция представлява извеждането на проблемите и понятията, които ще служат за критерий на систематизацията. Реториката на почти всеки частен текст на Н. Георгиев води към формулиране на позиции, които са по-скоро проблематизиране на позиции – откриване/създаване на проблемни полета, които „разчертават“ епистемологическата повърхност. Над тази теоретическа операция се надгражда метатеоретическата: към изведените позиции се отнасят частните емпирични теории, школи, автори. Следващият етап на систематизирането (което може да бъде и хаотизиращо, тоест дестабилизиращо систематизиране) представлява групирането на „теориите“ по скалата между двата антиномични полюса, като всъщност най-важно е самото идентифициране на полюсите, на крайните възможни, взаимоотричащи се позиции, които полагат и гарантират устойчивостта на цялостната рамка на диспозицията. По този начин завършва изграждането на диспозицията, която е изходна точка на металитературоведския анализ. (Манчев 1999)

Репликата ми към този цитат следва ориентира на думите „опозицията (или неразчленеността) между литературата и изследващите я текстове“ в по-друг аспект. Пропускам строго ницшеанското разбиране за „танците“ на описателния език при художествените феномени и производния деконструктивистки поглед към темата. Стиловото многогласие на всеки анализ на Никола Георгиев не е само израз на таланта на блестящ хуманитарен писател. Свръхспециализиран термин, известен на шепа eксперти, и битов турцизъм, емоционален изблик и сциентичен словесен разрез, ерудитски коментар и вслушване в простодушно мнение, почит и пародия, тъга и шега в неговите текстове могат да пораждат експресивно по въздействие и незаменимо по точност единство.

Стилът обаче ни напомня, а Никола Георгиев много пъти е наблягал, и то не само в ерудитско-информиращ контекст, че преди да възникне научна рефлексия върху литературата, са съществували множество форми за нейното познание, чийто окончателен статут като „декласифицирани единици“ в епистемологичните архиви никога не е сигурен. Появата на термина „литературознание“ през 1842 г. за никого не е културно събитие и знамение, авторът на термина – забравеният философ хегелианец Йохан Карл Фридрих Розенкранц, за никого не е културен герой; днес литературоведски жанр рутинно означава „статия“, „студия“, „монография“ и „сборник със статии, студии и монографии“; на прелома между ХVIII и XIX век, когато се създава и терминът „литература“, е означавал преди всичко философски съчинения и части от тежки томове под перата на Жермен дьо Стал, Кант, Хердер, братя Шлегел, Шелинг, към средата на столетието – на Тен, Дилтай и др. Още Антифан от Родос към края на V в. пр. Хр. обаче е автор на комедиите „Поезия“ и „Сафона“, а комедиографът Амфис – на „Дитирамб“ – кой се наема да отмери дали като рубрики в литературоведски речник, или като интегрално въздействие на текст и спектакъл тези заглавия носят повече познавателна полза на литературоведа?

Полемизмът на Никола Георгиев напомня на всяка литературоведска школа, особено в моментите на върховно самоопиянение,

  • че загубата на умението да използва тези разнородни инспирации си е само за нейна сметка;
  • че стойността на собствената концепция става пропорционално по-висока с допуснатите в собствения текст други интерпретаторски гледни точки и стилове на теоретизиране;
  • че еднороден модел на литературоведска рефлексия няма поради спецификата на самата литература като предмет на интерпретация и нейните възможни (хипотетично неизчерпаеми) съпоставимости;
  • че с другите може да спори най-добре този, който спори едновременно със себе си.

Всепроникващият полемизъм у Никола Георгиев има един също всепроникващ противник – езиковата патология, диктувана от политически и други доктрини и конюнктури (критиката на политическия език в „Крещящата глухоняма революция“[19]). В неоценимата роля на учения за „завръщането на Чудомир“ например си струва да припомним думите му, че в „разказите на Чудомир намираме първия голям присмех с езиковата патология в историята на нова България“. Но както личи от последните интервюта на Професора, самите езикови патологии и пораждащите ги социални дадености далеч не са последни в българската история.

Така отвъд злободневните дилеми на дискусиите и идеологическите конюнктури Никола Георгиев изгражда интегрален хуманизъм на убеждението, основан върху ценностите на литературата и нейните прочити, и отстоява критичния хуманоцентризъм като истинската голяма цел на науката за литературата. Покрай обясняваната от него някога в препълнената аудитория реторична тетриада „Docere, Delectare, Movere+ „Рersuadere“, се изкушавам да кажа „хуманизъм на персвазията“, за да предизвикам (при неговата нетърпимост към претенциозни чуждици) ако не неговия полемизъм, то поне писалката му.

 

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

 

Ганчев 2012: Ганчев. Д. Спомени за княжеското време. – София: Захарий Стоянов, 2012. [Gančev 2012: Gančev. D. Spomeni za knjažeskoto vreme. – Sofija: Zaharij Stojanov, 2012.]

Георгиев 1969: Георгиев, Н. Разноличието на едностранчивостта (критически наблюдения върху методологическата безпътица на съвременното немарксистко литературознание). // Философски и методологически проблеми на съвременния модернизъм и на западното литературознание. Съст. П. Зарев. – София: Наука и изкуство, 1969. [Georgiev 1969: Georgiev, N. Raznoličieto na ednostrančivostta (kritičeski nabljudenija vǎrhu metodologičeskata bezpǎtica na sǎvremennoto nemarksistko literaturoznanie). // Filosofski i metodologičeski problemi na sǎvremennija modernizǎm i na zapadnoto literaturoznanie. Sǎst. P. Zarev. – Sofija: Nauka i izkustvo, 1969.]

Георгиев 1972: Георгиев, Н. „Диви разкази“ от гледище на науката, морала и сладкодумната критика. // Литературна мисъл, 1972, № 2. [Georgiev 1972: Georgiev, N. „Divi razkazi“ ot gledište na naukata, morala i sladkodumnata kritika. // Literaturna misǎl, 1972, № 2.]

Георгиев 1975: Георгиев, Н. Zarys Wersyfikacji Bulgarskiej от Atanas Sławow (Рoetika VIII с приложение таблици, 1974 г.). // Литературна мисъл, 1975, № 4. [Georgiev 1975: Georgiev, N. Zarys Wersyfikacji Bulgarskiej ot Atanas Sławow (Roetika VIII s priloženie tablici, 1974 g.). // Literaturna misǎl, 1975, № 4.]

Георгиев 1991а: Георгиев, Н. Подир сенките на половете. // Култура, № 31, 1991. [Georgiev 1991a: Georgiev, N. Podir senkite na polovete. // Kultura, № 31, 1991.]

Георгиев 1991б: Георгиев. Н. Нова книга за българския народ. – София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1991. [Georgiev 1991b: Georgiev. N. Nova kniga za bǎlgarskija narod. – Sofija: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 1991.]

Георгиев 1999: Георгиев, Н. На повратки в село – или към света? Никола Вапцаров и Николай Марангозов по кръстопътищата на българската литература. – София: ГД „Критика“, 1999. [Georgiev 1999: Georgiev, N. Na povratki v selo – ili kǎm sveta? Nikola Vapcarov i Nikolaj Marangozov po krǎstopǎtištata na bǎlgarskata literatura. – Sofija: GD „Kritika“, 1999.]

Георгиев 2000: Георгиев, Н. Мирослав Янакиев … и имаше ли той почва у нас. // Култура, № 48, 2000. [Georgiev 2000: Georgiev, N. Miroslav Janakiev … i imaše li toj počva u nas. // Kultura, № 48, 2000.]

Георгиев 2002: Георгиев, Н. Името на розата и на тютюна. [прегледан 15.11.2017] http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/imeto/nie.htm [Georgiev 2002: Georgiev, N. Imeto na rozata i na tjutjuna. [pregledan 15.11.2017] http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/imeto/nie.htm]

Константинов 1893: Константинов, А. До Чикаго и назад. // Български преглед, 1893, № 5. [Konstantinov 1893: Konstantinov, A. Do Čikago i nazad. // Bǎlgarski pregled, 1893, № 5.]

Куюмджиев 1974: Куюмджиев, К. „Диви разкази“ и „точните“ науки. // Литературна мисъл, 1974, № 2. [Kujumdžiev 1974: Kujumdžiev, K. „Divi razkazi“ i „točnite“ nauki. // Literaturna misǎl, 1974, № 2.]

Манчев 1999: Манчев, Б. Интерпретации на идеологията, идеология на интерпретациите (Върху полемиките в българското литературознание). // Литературна мисъл, 1999, № 1. [Mančev 1999: Mančev, B. Interpretacii na ideologijata, ideologija na interpretaciite (Vǎrhu polemikite v bǎlgarskoto literaturoznanie). // Literaturna misǎl, 1999, № 1.]

Марангозов 2000: Марангозов, Ц. Доносът като литературен жанр. // Литературен форум, 2000, № 7–8. [Marangozov 2000: Marangozov, C. Donosǎt kato literaturen žanr. // Literaturen forum, 2000, № 7–8.]

Милчаков 2009: Милчаков, Я. Соцреализмът и идеологическата дезинтеграция на режима (1956–1989). // Соцреалистически канон/Алтернативен канон. Официално и неофициално в българската литература и култура между 1944 и 1989 г. – София: НБУ, 2009, с. 381 – 419. [Milčakov 2009: Milčakov, Ja. Socrealizmǎt i ideologičeskata dezintegracija na režima (1956–1989). // Socrealističeski kanon/Alternativen kanon. Oficialno i neoficialno v bǎlgarskata literatura i kultura meždu 1944 i 1989 g. – Sofija: NBU, 2009, s. 381 – 419.]

Милчаков 2012: Милчаков, Я. Прелъстителят и изоставените. Никола Георгиев на 75 години. // Култура, № 40 (2702), 23 ноем. 2012. [Milčakov 2012: Milčakov, Ja. Prelǎstiteljat i izostavenite. Nikola Georgiev na 75 godini. // Kultura, № 40 (2702), 23 noem. 2012.]

Милчаков 2016: Милчаков Я. Идеали, знаци, истории и илюзии на точността (математически, количествени и статистически методи в литературната наука – краят на ХIX–началото на XX век). // Статуите на мисълта. В чест на професор Иван Младенов. = The Statues of Thought. In Honorem Professor Ivan Mladenov. Съст. А. Ташев. – София: АИ „Проф.Марин Дринов“, 2016, с. 323–341. [Milčakov 2016: Milčakov Ja. Ideali, znaci, istorii i iljuzii na točnostta (matematičeski, količestveni i statističeski metodi v literaturnata nauka – krajat na HIX–načaloto na XX vek). // Statuite na misǎlta. V čest na profesor Ivan Mladenov. = The Statues of Thought. In Honorem Professor Ivan Mladenov. Sǎst. A. Tašev. – Sofija: AI „Prof.Marin Drinov“, 2016, s. 323–341]

Попов 2000: Попов, В. Корените. – В. Търново: Слово, 2000. [Popov 2000: Popov, V. Korenite. – V. Tǎrnovo: Slovo, 2000.]

Рейтблат 1998: Рейтблат, А. Видок фиглярин. Письма и агентурные записки Ф. И. Булгарина в III отделение. // Новое литературное обозрение, 1998. [Rejtblat 1998: Rejtblat, A. Vidok figljarin. Pisьma i agenturnye zapiski F. I. Bulgarina v III otdelenie. // Novoe literaturnoe obozrenie, 1998.]

Шапир 2005: Шапир, М. „Тебе числа и меры нет“: О возможностях и границах „точных методов“ в гуманитарных науках. // Вопросы языкознания, 2005, № 1, 43–61. [Šapir 2005: Šapir, M. „Tebe čisla i mery net“: O vozmožnostjah i granicah „točnyh metodov“ v gumanitarnyh naukah. // Voprosy jazykoznanija, 2005, № 1, 43–61.]

Шуликов 2016: Шуликов, Пл. Иван Пейчев. Стилистика на веридикцията. – Велико Търново: Фабер, 2016. [Šulikov 2016: Šulikov, Pl. Ivan Pejčev. Stilistika na veridikcijata. – Veliko Tǎrnovo: Faber, 2016.]

Янев 2006: Янев. В. „Диви разкази“ в българската литературна критика. // LiterNet, 08.02.2006, № 2 (75). [прегледан 15.11.2017]. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/divi.htm [Janev 2006: Janev. V. „Divi razkazi“ v bǎlgarskata literaturna kritika. // LiterNet, 08.02.2006, № 2 (75). [pregledan 15.11.2017]. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/divi.htm]

Ярхо 2006: Ярхо, Б. Методология точного литературоведения. Избранные статьи по теории литературы. – Москва, 2006. [Jarho 2006: Jarho, B. Metodologija točnogo literaturovedenija. Izbrannye statьi po teorii literatury. – Moskva, 2006.]

 

Balcerzan 1973: Balcerzan, E. I ty zostaniesz strukturalistą. // Teksty: teoria literatury, krytyka, interpretacja. № 6 (12), 1973, с. 1–8.

Bloom 2003: Bloom, H. A Map of Misreading. – New York: Oxford University Press, 2003.

Bzoch 1999: Bzoch, A. Walter Benjamin a esteticka moderna. – Bratislava, 1999.

Delporte 2009: Delporte, C. Une histoire de la langue de bois : De Lénine à Sarkozy. – Paris: Flammarion, coll. « Histoire », 2009.

Doležel 1985: Doležel, L. Semantyka narracji. // Pamiętnik Literacki : czasopismo kwartalne poświęcone historii i krytyce literatury polskie, 1985, № 2, s. 289–310.

Doležel 2010: Doležel, L. Possible Worlds of Fiction and History: The Postmodern Stage. – Baltimore: Johns Hopkins University Press, 2010.

Levý 1969: Levý, J. Mathematical Aspects of the Theory of Verse. // Statistics and Style. Ed. L. Doležel. – New York, 1969, pp. 95–112

Levý 1971: Levý, J. Bude: literarni veda exaktni vedou? // Vybor studii. – Praha, 1971.

Markiewicz 1989: Markiewicz, H. Pytania do semiotyków (literatury). // Literaturoznawstwo i jego sąsiedztwa. – Warszawa, 1989, с. 189–97.

Net 1990: Net, M. Semiotics in Romania. // The Semiotic Web 1989. Еd. T. A. Sebeok. – Berlin: 1990, pp. 221–274.

Radzikowska 1999: Radzikowska, Z. Z historii walki o wolność słowa w Polsce cenzura w okresie PRL w latach 1981–1987. – Kraków, 1999.

Stefanik 2000: Stefanik, М. Casanova a inkvizicia. // Historicka revue, 2000, № 9, Rocnik XI, s. 12–14.

Vilmos 1986: Vilmos, V. Semiotics in Hungary. // The Semiotic Sphere. Еd. T. A. Sebeok. – New York, 1986, pp. 279–292.

 

 

 

Цитиране/ Сitation:

Милчаков, Я. Полемика-поетика-политика. Споровете на Никола Георгиев: от зачеркнатата буква до оборената система. // Литературна история, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

Milchakov, Y. Polemics – Poetics – Politics. Nikola Georgiev’s Debates: from the Crossed out Letter to the Defeated System. – In: Literaturna istoria, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

 

 

 

[1] Става дума за изданието (Ганчев 2012). В предишното издание от 1983 г., под редакцията и обработката на Н. Хайтов, оригиналното „градЛе“ е запазено.

[2] „И гледаш на тази харта пътя през Ниагара. Че то няма път!.. Тук-там за хатър написано с микроскопически букви по някое градле“ (Константинов 1893).

[3] Като цяло слаб е българският отглас от дискусията от началото на 60-те в „размразената“ за кратко през постсталинския период интелектуална конюнктура в СССР, където освен огромна публицистична (пара)продукция дебатът добива и форми на масови ритуали и декламации на стихове като тези на Б. Слуцки: „Что-то физики в почете. / Что-то лирики в загоне. / Дело не в сухом разчете, / Дело в мировом законе, / Значит, что-то не раскрыли / Мы, что следовало нам бы! / Значит, слабенькие крыля – / Наши сладенькие ямбы…“.

[4] Намекът за „корените на селянчетата“ определено визира белетристичните емблеми на „корените“ – едноименния роман и паралелната му „Низина“ на свръхфаворизирания тогава, определено талантлив, напорист в кариерата, но забравен днес Васил Попов. Обявени за най-добри книги в годините на появите си, предговаряни от академици с високи държавно-партийни постове и издавани в огромни тиражи, те бяха наистина образцови в стопроцентово постигнатия баланс между „националната форма“, „социалистическото съдържание“ и „прогресивните художествени тенденции“, които тогава обхващаше името на Габриел Гарсия Маркес с безсмисления етикет „магически реализъм“ и подражанието на „вътрешните монолози“: „… ще чакам да съмне и ще ида до фурната, шеснайсе купона си имам и брашно съм си занесла, сама, с торбичката, че да не ме съжаляват и да си рекат, че не мога да си занеса; шеснайсе купона си имам, а до първо число има цели пет дни, а аз мога да взема цели шеснайсе хляба, ама за какво ли ми са, като не мога да ги изям, и жито си имам аз, и никой не знае и не се досеща, че освен онез двесте и четиристях кила, дето ми дадоха от стопанството, и други си имам, еххе, още оттогаз, като дойде Горския и рече да си дадем житото“ (Попов 2000: 30).

[5] Вж. Милчаков 2009.

[6] Radzikowska 1999.

[7] Doležel 1985.

[8] За англоезичното издание вж. Doležel 2010. Чешкото е под заглавието Fikce a historie v období postmoderny, Praha, 2008.

[9] Много от понятията на големия мислител обаче работят и в друг интерпретаторски контекст. Вж. напр. книгата на Пламен Шуликов (2016).

[10] Милчаков 2016.

[11] И след формалния край на „съветологията“ поради номиналното изчерпване на нейния предмет френската изследователска традиция в аналитичната критика на „дървения език“ продължава активно (вж. Delporte 2009).

[12] Вж. и интервюто с проф. Никола Георгиев: Българските литературоведи са самотници. // Любословие, т. 8, Шумен, 2008, с. 9–13.

[13] За действителен създател на програмата „Методология на точното литературознание“ е смятан Б. И. Ярхо, живял в СССР през годините 1889–1942, а според търсачите на прототипове и литературни митове – по своята изключителна ерудиция – един от биографичните първообрази на Булгаковия Майстор. Манифестната монография обаче, заедно с други текстове на филолога – политически затворник и „спецпоселенец“ в Сибир, където умира, е писана в затвора и през сибирското заточение и публикувана едва през 2006 г. Вж. (Ярхо 2006) и (Шапир 2005).

[14] Вж. сборника „Структурализм: „за“ и „против“. М., 1975.

[15] Balcerzan 1973; Markiewicz 1989.

[16] Георгиев 1975.

[17] Георгиев 1972; Куюмджиев 1974; Манчев 1999.

[18] Виж изказването на учения от 16 юли 2001 г. на Кръглата маса „Досиетата на Държавна сигурност в българската култура“: http://www.slovo.bg/old/litvestnik/130/lv0130003.htm

Жанрът литературен донос е стар и при цялата му морална неприемливост той представлява патологично инструментализирана, но по същество една от формалните литературносоциологически връзки между автор, текст, „реципиент“, критик и обществена институция. Известно е, че Джакомо Казанова като „щатен информатор“ с хонорар от 15 дуката месечно между 1776 до 1782 г. усърдно донася на Венецианската инквизиция за предпочитани в салонните разговори автори, произведения и теми, за издателските планове на печатниците и за „бунтовен дух“ в една пиеса (Stefanik 2000). 720 страници илюстрират дейността на „литературния доносник“ Фадей Булгарин в изключителното изследване на А. И. Рейтблат (1998). Количествено все още необхванатият принос на българските комунистически тайни служби към жанра е документиран от Цветан Марангозов (2000).

[19] Георгиев 1991б: 71.

 

 

© Институт за литература – БАН, 2018 ISSN ……                                    Webmaster Patrick Anderson
Институт за литература