Калина Захова – Насмешливо литературознание: човекът – най-смешното животно

Насмешливо литературознание                                                                                       „Литературна история“, 1/2018

Насмешливо литературознание:

Човекът – най-смешното животно

Калина Захова

Институт за литература – БАН, София

 

Kalina Zahova

Institute for Literature – BAS, Sofia

Derisive Literary Studies: The Human Being – the Funniest Animal

Изтегли в PDF

 

The text examines several comical configurations in Bulgarian literature, in which the human being appears to be the funniest animal – his/her whole claim to be the supreme, most reasonable, most perfect creature is undermined. In the first part writers ridicule writers through other animals – in ironic-sarcastic articles or in parodies; and in the second part non-human animals excel, outwit, ridicule the human being, as if to prove him/her to be neither the only one, nor the smartest in this world. Thus the derisive literary studies remind with a big smile that for literature and literary theory there is nothing inaccessible – they are not ashamed of showing the human being in his/her animal nature, nor of laughing at his/her flaws in comparison with the other animals.

 

Keywords: animal, human being, derisive literary studies, Nikola Georgiev, writer

 

В собствените си представи човекът е най-висшето същество, най-разумното животно, венецът на еволюционната верига – толкова извисен и съвършен, че дори често му звучи като срамно и позорно падение да бъде наричан животно. За литературата и литературознанието обаче традиционно няма нищо срамно – те не се свенят да показват човека в животинската му натура, нито да се смеят над недостатъците му спрямо другите животни. Ето няколко комични конфигурации в българската литература, в които именно човекът се оказва най-смешното животно.

 

  1. Писатели осмиват писатели заради други животни

Надсмиването и издявките на писатели над техни колеги са нещо сякаш задължително за всяка литература, която не иска да стои на едно място, взимайки се прекалено на сериозно и превратно. Българската литература също не може да се оплаче от липса на хумор, ирония и сарказъм от автори към други автори. Забавните примери са неизброими, но ако погледнем по-конкретно към осмиване, базирано на други животни, различни от човека (или non-human animals, както са известни в критическите изследвания на животните), в историята на българската литература няма по-емблематични животни от вълка от Ботевия „Хаджи Димитър“ и Вазовото злощастно осъдено куче.

Всеизвестно е непримиримото питане на Пенчо Славейков в текста му „Жив е той, жив е…“ от 1906 г. „какво дири тоя вълк при юнака?“. Отказвайки на вълка каквато и да е пряка или символична роля в представите на българския народ, Славейков го обявява за „едно обикновено кръвожадно животно, на което не е мястото до юнака, а когато се случи да доближи юнашки труп, той няма никак „кротко да ближи“. Не само вълкът тревожи Славейков: „Изобщо твърде много екземпляри от животното царство се натрупват около юнака и в чувството ни остава като че те са се събрали на мърша“ (Славейков 1966: 373).

Макар разпалено да твърди, че Ботевата творба „не само е превъзходна, а величествена“ (с. 374), Славейков толкова майсторски буквализира образа на вълка в нея, че за читател, прочел саркастичния му текст, присъствието на вълка в „Хаджи Димитър“ трайно остава осмяно, а към самата творба трайно се прилепя и един дегероизиран комичен рецептивен пласт. Нарочно наблягайки на един уж наивен пределен реализъм, Славейков се пита как кръвта на юнака продължава да тече „тъй обилно и няма ниет да спре“ – „[н]али божем една от самодивите му превързва раната с билки?“ (с. 373). И отговорът определено се нарежда сред най-безмилостните и забавни осмивания в българската литература: „Но види се вълкът е отвързал превързаната люта рана – за да има какво да ближе!“ (с. 373).

Вълкът от „Хаджи Димитър“ продължава да създава проблеми и по-нататък в българската литература. Във Вапцаровото стихотворение „Ботев“, в което, както съвсем правомерно отбелязва Радосвет Коларов, „зад спора на лирическия „аз“ (поета) и „навъсения и потен работник“ всъщност спорят различни части от баладата „Хаджи Димитър“ – перифразирани в различни редакции“ (Коларов 1994: 158), във версията на поета „вълкът се промъква / и дебне в скалите, / и светят очите му в мрака“, а във версията на работника всъщност Ботев е „тук, при народа“, а не „в усоите, дето / и хищника днеска не броди“ (Вапцаров 1969: 131). Види се, никой от двамата спорещи лирически герои не може да се примири с кроткия състрадателен образ на вълка, оставен ни от Ботев.

В представлението, устроено по Ботевото стихотворение в Чудомировия разказ „Жив е той, жив е“, вълкът също се явява проблематичен – и то дотолкова, че даже изобщо отсъства. Даскал Петко и неговите съмишленици усърдно успяват да пресъздадат и Балкана, и самодивите, и захвърлените оръжия на юнака, че даже и течащата кръв, но сякаш чинно спазват препоръките на Пенчо Славейков да „се пропъдят орлицата и вълка“ (Славейков 1966: 374), а заедно с тях елиминират дори и пощадената от Славейков юнашка птица сокола. Така в крайна сметка изглежда като че и Вапцаров, и Чудомир мълчаливо се съгласяват с мнението на Славейков, че ако юнака „жалеят (…) звяр и природа“ (Ботев 1969: 50), това придава „на зверовете и много голямо значение, и невъзможна, невероятна функция“ (Славейков 1966: 373). Етически погледнато, отказан е целият състрадателен план на природата в „Хаджи Димитър“.

Не по-малко знаменито от своя див събрат вълка е кучето, което навлича на Иван Вазов откровените подигравки на Алеко Константинов, а и на Пенчо Славейков. В „Списък на българските гении“ (реплика към Славейковия списък на идиотите, в който се оказва и самият Алеко) Щастливецът обявява Вазов за „първият гений в България“ – „[и] тъй си е, аслъ́“ (Константинов 1970: 126). Текстът предава документацията по процеса от април 1880 г. срещу едно от кучетата на Михал Първанов от гр. Берковица, което изяло „19 малки ярета и ягнета“ (с. 127) на Еленко Антанасов от с. Костенци. Изслушвайки показанията на всички замесени, Берковският окръжен съд с председател Иван Вазов взима решение кучето да бъде убито „в духа на 170 член от Отоманский наказателен закон“ (с. 129), т.е. за предумишлено убийство на човек, както пояснява юристът Алеко, а обезщетението за убитите и наранените от кучето животни да бъде платено от пазещия пчелина Георги Слатенченина, а не от собственика на кучето Михал Първанов. Казусът носи в себе си множество морални и правни въпроси, но нека тук погледнем преимуществено от гледна точка на насмешливото литературознание. С безмилостния си хумор Алеко задава поредица от осмиващи присъдата (и разбира се, най-вече Вазов) въпроси: „как е била връчена призовката на кучето, защо не са разпитани в качеството на свидетели потърпевшите ярета, които са останали живи – може би щеше да се установи, че кучето не е действувало предумишлено, сиреч с предварително изработен план“, дали кучето не „се е намирало в състояние на невменяемост“, „защо не е подало апелационна жалба против присъдата на г. Ивана Вазова“ и пр. (Константинов 1970: 130–131). Всички тези подигравки са базирани върху абсурдността на присъдата над животно и върху моралния статус на подобни правни проблеми. Но Алеко отива и още по-далеч: с остроумни бележки под линия върху откъси от сърцераздирателното стихотворение на Вазов „Пребитото псе“ той дискредитира изцяло патоса на състраданието у лирическия герой (респективно у автора). Вазов споделя, че е написал стихотворението по повод наблюдавано от него давене на едно куче от деца в Марица. По собствените му думи: „Аз и днес не мога да гледам на изтезания на животни и не мога да пиша за страдания и не само на животни, но и на хора, макар че като дете и аз можех да горя мишка на огън, да смачкам жаба, да късам крила на мухи. Сега ужас ме обхваща, като видя подобни мъчения“ (Вазов 1975: 430). Изглежда обаче, че детската му склонност към насилие над животни не е била чак толкова безвъзвратно изличена – успоредявайки „Пребитото псе“ и присъдата над кучето от Берковица, Алеко осмива Вазов именно чрез лицемерието, което се изисква, за да се приеме единият акт на насилие за морално осъдителен, а другият – за правно и морално оправдан: „Чудна работа! Те, вместо да обесят, взели да давят кучето в реката. Това не е законно“ (Константинов 1970: 132). Саркастично наричайки малодушието на Вазов в качеството му на съдия „енергия и характер“, Пенчо Славейков също не пропуска да спомене присъдата над берковското куче, само че (вероятно по неволна грешка, каквато има и в датата на текста) вместо „куче“ в „Един стар херой“ фигурира думата „кучеубиец“ (Славейков 1958: 13).

Друг много продуктивен начин, по който писатели осмиват писатели чрез други животни, е пародията. Сред произведенията на безспорния майстор на пародийното в българската литература Христо Смирненски можем да открием множество преобразования на Ботевите животински метафори, с особен акцент върху агнето (било то гергьовденско, или не). Особено комична е трансформацията на покойниците, към които се обръща „Новото гробище на Сливница“ (1885) на Вазов, в „На търговците скубачи“ (1916). Тези грабещи крадци Смирненски нарича „търтеи“ и (освен като пародия на Вазов, също и като перифраза на Ботев) „гарвани грабливи“ (Смирненски 1979: 52). Пародиран от Смирненски е дори и Новият Завет: в стихотворението „Мечти“ героите Санчо Панса и Дон Кихот (друга пародия на пародия) си мечтаят как Христос би могъл много лесно да „тури край“ на глада им:

Да слезне на земята… па може и отгоре,
и столичните псета, тез глутници безброй,
с една-две думи само – на агнета да стори,
о, как добре ще бъде. Но сал да иска Той!
(Смирненски 1978: 95)

Пародиите на Смирненски са виртуозни игри, които подриват пародираното от тях на толкова различни нива, като „[о]собено поразителни са резултатите от сблъсъка в творби, в които са привлечени очебийно много белези на отричаната система“ (Георгиев 1992: 254).

Също чрез пародия (самоназоваваща се „пародия в проза“) Алексей Сегренски осмива „Кучета и кучки“ на Константин Гълъбов – първоличен разказ за селски кучета, оставили силен спомен у разказвача. Така дядовият Личков Караман, който събарял циганките, когато влезели да просят в Личковата къща (Гълъбов 1939: 7), в пародията на Сегренски се превръща на дядовия Кумин Караман, който, „тъй да се каже, и от данъци отбира: лани се хвърли на врата на акцизния и го оваргаля из прахта“ (Сегренски 1939: 3). Запомнящата се кучка Лепката, за която Гълъбов разказва, че се лепвала за всеки, хвърлил ѝ парче хляб или нещо друго (Гълъбов 1939: 7), в пародията на Сегренски е Лепка-Отлепка – също така следваща хвърлилите ѝ хляб, но когато „друг някой отстрани вземе, че ѝ хвърли малко по-голямо парче хляб“, „Лепка-Отлепка веднага отмеря – ей тъй, на поглед значи: този дава повече. И веднага тръгва по него“ (Сегренски 1939: 3).

Всички по необходимост набързо споменати тук примери представят човека, осмиващ човека на основата на други животни. Не по-малко забавни, ако не дори и повече, са ситуациите в българската литература и словесност, когато:

 

  1. Други животни превъзхождат, надхитрят, осмиват човека

В българския език има сериозно количество фразеологизми с компоненти названия на животни (систематизирани например в Pietsch 2014), над 150 от които експресивно назовават човешки качества (Недкова 2006). Интересно е неравенството по отношение на представените качества: положителните човешки черти, представени чрез сравнение с друго животно, всъщност показват човека като по-несъвършен спрямо това животно. Точно заради това те не са и много, значително по-малко са от фразеологизмите, назоваващи отрицателни качества. Сред най-често използваните от тях са „работлив като пчела“, „кротък като агне“, „верен като куче“, „здрав като бик“, „тих като мишка“, „търпелив като бивол“, „волен като птичка“ (Недкова 2006: 330), „богат като воденичарска мишка“ (Pietsch 2015: 35), „работя като вол“ (с. 36), „рядка птица“ (с. 41) и пр. Емилия Недкова отдава количествения превес на фразеологичните единици с компоненти зооними в българския език, характеризиращи отрицателни човешки качества, над характеризиращите положителни качества на „факта, че много по-любопитна и емоционално нюансирана е ‘тъмната’ страна на човешкия характер“ (Недкова 2006: 330), но още по-убедително обяснение може да се търси и в съпротивата човекът да бъде признат за превъзхождан в някакво отношение от друго животно. Далеч по-охотно човекът се самосравнява с други животни спрямо своите отрицателни качества, далеч по-удобно е да се приеме, че човекът е зъл, глупав, горделив, страхлив, инатлив и пр. като други животни, а най-прекрасен и съвършен като самия себе си, отколкото обратното.

Случва се други животни да превъзхождат, надхитрят и осмиват човека и в литературата. Тези примери обикновено са не само изключително забавни, но и поучително отрезвяващи неоправданата амбиция на човека да бъде винаги най-умен, най-силен, най-висш. Най-често хуморът е ситуативен, но има и директни изказвания, като например това на дядо Добри Парижа от разказа „Природата, Енчоо!“ на Чудомир, който заявява: „Няма вредна птичка, няма вредно животно, сине, няма и по-презряно същество на земята от човека! (…) Всичко е полезно, всичко е добро и всичко е умно“ (Чудомир 1968б: 163). В „Когато животните ни гледат“ пък героят, подписал себе си като Този от клетка № 13, е затворен в клетка в зоологическата градина, а всички животни обикалят около него и му се подиграват: „Ууух, човек!! Гледайте бе, гледайте каква отвратителна муцуна има този зоологически екземпляр – просто на сън ако ти се яви, ще си умреш от страх!“ (Този от клетка № 13 1942: 4). Животните обсъждат странните му „копита от кожа и картон, които могли да се събуват и обуват“ и за които се чакало „по пет месеца“. Нещото отпред на човека било ръце – „[м]ного хубаво се бъркало с тях из чуждите джобове“. Имал си и вълна на палтото, и пера – бюджетни, а устата му, макар и малка, „[в] съда изяжда Евангелието. В митницата гълта контрабандата“. Яденето му пък „е с купон и дажба, но самоизяждането не е с купон, особено между артисти или писатели и художници“ (пак там).

Дори когато са паметници, т.е. културно творение на човека, другите животни също имат способността да оживяват и осмиват човека. Затова лъвовете на „Лъвов мост“, както напомня Борю Зевзека, нарочно са оставени от скулптора си „без езици, за да не могат да кажат каква сделка е станала при търга за доставката им“ (Руменов 1944: 11). У Райко Алексиев обаче лъвовете вече трудно издържат на човешкия тормоз и са готови да преминат към „Законна самоотбрана“ (Алексиев 1934):

 

 

 

В редица случаи някои животни сякаш „наказват“ човека за самозабравената роля, която си е отредил, сякаш му напомнят, че не е нито единствен, нито най-умен на този свят. В част от текстовете тези животински „своеволия“ са представени подчертано комично, като например чакалът, който хитро отмъква единия заек, уловен от сина на бай Иван в разказа на Пелин Велков „Крадец“ (Велков 1984), или „пустото му куче“ на Чудомир, което „[с]амо си отваряше чуждите кухни и по цели тенджери с манджи излапваше, червеи да го ядат! И хляба из подниците вадеше. Не оставяше яйце в полог да се задържи, суджук на върлина да изсъхне, а срещне ли дете на улицата с филия, грабне му я из ръцете и я глътне моментално“ (Чудомир 1968а: 69). Понякога героите хора не приемат надхитрянето си от страна на други животни като комично, а напротив, като нещо доста неприятно. Надхитрените герои от разказа „Лисичето“ на Крум Григоров се отървават „само“ с две обезглавени и разпердушинени кокошки и трета липсваща (Григоров 1984: 235), за разлика от овчаря във „Вълчето“ на Георги Райчев, чийто опитомителен и подчиняващ импулс му донася 20 прегризани овце (Райчев 1984: 96). Лисичето и вълчето в тези разкази избягват от плена си, като бягството и нападението им над други животни е представено като отмъщение за неправомерното държание на опитомителите хора. По сходен начин вълкът от „Вълчата яма“ на Матвей Вълев също надхитря човека и сякаш комизмът на ситуацията носи със себе си и някаква справедливост от приказен характер – вдовицата баба Велика, на чиито рамене вълкът се изкатерва, за да избяга от ямата, остава невредима и дори вдига сватба с измъкналия я пъдар Вълко (находчиво име!), докато Панко Крайнечанина, чиято меркантилна мисъл е била да спечели чрез залавянето на вълка, си остава единствено с копаенето и зариването на ямата, и най-вероятно с подигравките на съселяните си (Вълев 1940).

Комични ситуации произлизат както от навлизането на претенциозния човек в природата, така и от навлизането на други животни в претенциозната култура на човека. Пример за първото е паниката, настъпила в селото в „Тайните на зоологията“ на Матвей Вълев, след като героят Костадин се връща от близкото блато „тъй блед и тъй уплашен, че физиономията му напомняше експресионистична картина, а панталоните му се клатеха като английска империя“ (Вълев 1943: 4). От цялата околност започват да се стичат хора, за да дебнат мистериозното чудовище (по догадки може би крокодил, може би кит, а може би дори вулкан), а то в крайна сметка се оказва просто птицата воден бик, чиито звуци наподобяват мучене. Брилянтен пример за поява на друго животно на човешка театрална сцена, където комизмът е за сметка на човека, а не на другото животно, е разказът „Дон Кихот Таласъмски“ на Борю Зевзека, в който поредица от магарета дебютират като партньори на Санчо Пансо в постановката в село Таласъмово, създавайки поредица от комични ситуации и на репетициите, и на премиерата. Едно от магаретата дори бива спряно от бакалина „вече да играе театро“ с аргумента, че „между актьорите си било развалило характера“ (Борю Зевзека 1935: 5). Необяснимо за цялото село Разпнипоп от разказа „Култура и просвета“ на Елин Пелин остава влизането на един бивол в новосъздаденото читалище „Просвета и култура“. Освен че изразява „своето мнение по особен начин и твърде обективно“, събаряйки от една етажерка предимно книги на български автори, в последна сметка, след жестоко и упорито мушене от страна на пияния пъдар, биволът срутва и цялата сграда (Елин Пелин 1933: 3). Селото остава за неопределено време без читалище след това както буквално, така и символично сриване на културата и просветата в него. Човекът за пореден път е осмян от друго животно, до основи е срината цялата му претенция за възвишеност и различие.

 

Ето как литературата понякога успява да демаскира добре прикриваната слабост на уж съвършения самозабравил се човек и да го изобличи в ролята на най-смешното животно.

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

 

Алексиев 1934: Алексиев, Р. Законна самоотбрана. // Щурец, г. II, № 86, 4 авг. 1934, с. 6. [Aleksiev 1934: Aleksiev, R. Zakonna samootbrana. // Šturec, g. II, № 86, 4 avg. 1934, s. 6.]

Борю Зевзека 1935: Борю Зевзека. Дон Кихот Таласъмски. // Борю Зевзека. Дон Кихот Таласъмски. – София: Художник, 1935, с. 3–7. [Borju Zevzeka 1935: Borju Zevzeka. Don Kihot Talasǎmski. // Borju Zevzeka. Don Kihot Talasǎmski. – Sofija: Hudožnik, 1935, s. 3–7.]

Ботев 1969: Ботев, Хр. Хаджи Димитър. // Ботев, Хр. Избрани произведения. – София: Български писател, 1969, с. 50–52. [Botev 1969: Botev, Hr. Hadži Dimitǎr. // Botev, Hr. Izbrani proizvedenija. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1969, s. 50–52.]

Вазов 1975: Вазов, И. Събрани съчинения в 22 тома. Т. 3. Лирика 1886–1912. София: Български писател, 1975. [Vazov 1975: Vazov, I. Sǎbrani sǎčinenija v 22 toma. T. 3. Lirika 1886–1912. Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1975.]

Вапцаров 1969: Вапцаров, Н. Ботев. // Вапцаров, Н. Съчинения. – София: Български писател, 1969, с. 130–132. [Vapcarov 1969: Vapcarov, N. Botev. // Vapcarov, N. Sǎčinenija. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1969, s. 130–132.]

Велков 1984: Велков, П. Крадец. // Български разкази за животни. Съст. С. Янев. – София: Отечество, 1984, с. 216–219. [Velkov 1984: Velkov, P. Kradec. // Bǎlgarski razkazi za životni. Sǎst. S. Janev. – Sofija: Otečestvo, 1984, s. 216–219.]

Вълев 1940: Вълев, М. Вълчата яма. // Земя и лов, г. IX, 1940, № 7–10, с. 2. [Vǎlev 1940: Vǎlev, M. Vǎlčata jama. // Zemja i lov, g. IX, 1940, № 7–10, s. 2.]

Вълев 1943: Вълев, М. Тайните на зоологията. // Щурец, г. XI, № 541, 23 април 1943, с. 4. [Vǎlev 1943: Vǎlev, M. Tajnite na zoologijata. // Šturec, g. XI, № 541, 23 april 1943, s. 4.]

Георгиев 1992: Георгиев, Н. Великият преобразовател (Традиция и новаторство в лириката на Смирненски). // Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. – София: ВЕК 22, 1992, с. 251–276. [Georgiev 1992: Georgiev, N. Velikijat preobrazovatel (Tradicija i novatorstvo v lirikata na Smirnenski). // Georgiev, N. Sto i dvadeset literaturni godini. – Sofija: VEK 22, 1992, s. 251–276.]

Григоров 1984: Григоров, К. Лисичето. // Български разкази за животни. Съст. С. Янев. – София: Отечество, 1984, с. 233–235. [Grigorov 1984: Grigorov, K. Lisičeto. // Bǎlgarski razkazi za životni. Sǎst. S. Janev. – Sofija: Otečestvo, 1984, s. 233–235.]

Гълъбов 1939: Гълъбов, К. Кучета и кучки. // Завети, г. VI, 1939, № 1, с. 7–8. [Gǎlǎbov 1939: Gǎlǎbov, K. Kučeta i kučki. // Zaveti, g. VI, 1939, № 1, s. 7–8.]

Елин Пелин 1933: Елин Пелин. Култура и просвета. // Щурец, г. I № 34, 12 авг. 1933, с. 2–3. [Elin Pelin 1933: Elin Pelin. Kultura i prosveta. // Šturec, g. I № 34, 12 avg. 1933, s. 2–3.]

Коларов 1994: Коларов, Р. Комуникативният статус на Вапцаровата поезия. // Коларов, Р. Литературни анализи. – София: ВЕК 22, 1994, с. 142–208. [Kolarov 1994: Kolarov, R. Komunikativnijat status na Vapcarovata poezija. // Kolarov, R. Literaturni analizi. – Sofija: VEK 22, 1994, s. 142–208.]

Константинов 1970: Константинов, А. Списък на българските гении. // Константинов, А. Съчинения в 2 тома. Т. 1. – София: Български писател, 1970, с. 126–132. [Konstantinov 1970: Konstantinov, A. Spisǎk na bǎlgarskite genii. // Konstantinov, A. Sǎčinenija v 2 toma. T. 1. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1970, s. 126–132.]

Недкова 2006: Недкова, Е. Експресивно назоваване на човешки качества посредством фразеологизми с компоненти зооними в българския език. // Арнаудов сборник, доклади и съобщения. Т. 4. Съст. Н. Ненов, В. Донева, Р. Русев,
Н. Бенин, Е. Недкова. – Русе: ЛЕНИ-АН, 2006, с. 328–331. [Nedkova 2006: Nedkova, E. Ekspresivno nazovavane na čoveški kačestva posredstvom frazeologizmi s komponenti zoonimi v bǎlgarskija ezik. // Arnaudov sbornik, dokladi i sǎobštenija. T. 4. Sǎst. N. Nenov, V. Doneva, R. Rusev, N. Benin, E. Nedkova. – Ruse: LENI-AN, 2006, s. 328–331.]

Райчев 1984: Райчев, Г. Вълчето. // Български разкази за животни. Съст. С. Янев. – София: Отечество, 1984, с. 80–96. [Rajčev 1984: Rajčev, G. Vǎlčeto. // Bǎlgarski razkazi za životni. Sǎst. S. Janev. – Sofija: Otečestvo, 1984, s. 80–96.]

Руменов 1944: Руменов, Б. Лъвовете в България. // Нашите великани. Книга на смеха. – София: Народна дума, 1944, с. 11–15. [Rumenov 1944: Rumenov, B. Lǎvovete v Bǎlgarija. // Našite velikani. Kniga na smeha. – Sofija: Narodna duma, 1944, s. 11–15.]

Сегренски 1939: Сегренски, А. Кучета и кучки. // Хоровод, г. II, № 75, 1 април 1939, с. 3. [Segrenski 1939: Segrenski, A. Kučeta i kučki. // Horovod, g. II, № 75, 1 april 1939, s. 3.]

Славейков 1958: Славейков, П. П. Един стар херой. // Славейков, П. П. Събрани съчинения в 8 тома. Т. 4. Критика. – София: Български писател, 1958, с. 5–17. [Slavejkov 1958: Slavejkov, P. P. Edin star heroj. // Slavejkov, P. P. Sǎbrani sǎčinenija v 8 toma. T. 4. Kritika. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1958, s. 5–17.]

Славейков 1966: Славейков, П. П. Жив е той, жив е. // Славейков, П. П. Съчинения в 2 тома. Т. 2. Критика. Очерци. – София: Български писател, 1966, с. 363–375. [Slavejkov 1966: Slavejkov, P. P. Živ e toj, živ e. // Slavejkov, P. P. Sǎčinenija v 2 toma. T. 2. Kritika. Očerci. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1966, s. 363–375.]

Смирненски 1978: Смирненски, Хр. Мечти. // Смирненски, Хр. Събрани съчинения в 6 тома. Т. 1. Стихотворения. – София: Български писател, 1978, с. 95–96. [Smirnenski 1978: Smirnenski, Hr. Mečti. // Smirnenski, Hr. Sǎbrani sǎčinenija v 6 toma. T. 1. Stihotvorenija. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1978, s. 95–96.]

Смирненски 1979: Смирненски, Хр. На търговците скубачи. // Смирненски, Хр. Събрани съчинения в 6 тома. Т. 3. Стихотворения. – София: Български писател, 1979, с. 52–53. [Smirnenski 1979: Smirnenski, Hr. Na tǎrgovcite skubači. // Smirnenski, Hr. Sǎbrani sǎčinenija v 6 toma. T. 3. Stihotvorenija. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1979, s. 52–53.]

Този от клетка № 13 1942: Този от клетка № 13. Когато животните ни гледат. // Пижо, г. I, № 20, 4 ноем. 1942, с. 4. [Tozi ot kletka № 13 1942: Tozi ot kletka № 13. Kogato životnite ni gledat. // Pižo, g. I, № 20, 4 noem. 1942, s. 4.]

Чудомир 1968а: Чудомир. Не е куче като куче. // Чудомир. Избрани произведения. – Пловдив: Христо Г. Данов, 1968, с. 66–69. [Čudomir 1968a: Čudomir. Ne e kuče kato kuče. // Čudomir. Izbrani proizvedenija. – Plovdiv: Hristo G. Danov, 1968, s. 66–69.]

Чудомир 1968б: Чудомир. Природата, Енчоо! // Чудомир. Избрани произведения. – Пловдив: Христо Г. Данов, 1968, с. 162–164. [Čudomir 1968b: Čudomir. Prirodata, Enčoo! // Čudomir. Izbrani proizvedenija. – Plovdiv: Hristo G. Danov, 1968, s. 162–164.]

Pietsch 2014: Pietsch, M. Nazwy zwierząt jako komponent bułgarskich frazeologizmów. Praca magisterska. Uniwersytet im. Adama Mickiewicza w Poznaniu, 2014.

 

Цитиране/ Сitation:

Захова, К. НАСМЕШЛИВО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ: Човекът – най-смешното животно. // Литературна история, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

Zahova, K. DERISIVE LITERARY STUDIES: The Human Being – the Funniest Animal. – In: Literaturna istoria, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

 

© Институт за литература – БАН, 2018 ISSN ……                                    Webmaster Patrick Anderson
Институт за литература