Надежда Стоянова – Насмешливо литературознание: „Кубистичните тигри“ на Гео Милев

Насмешливо литературознание                                                                                       „Литературна история“, 1/2018

Насмешливо литературознание: „Кубистичните тигри“ на Гео Милев

Надежда Стоянова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

 

Nadezhda Stoyanova

Sofia University “St. Kliment Ohrdiski”

Derisive Literary Studies: “The Cubist Tigers” of Geo Milev

Изтегли в PDF

 

The article is focused on two parodies of Geo Milev’s manifesto “Heaven“ and on their context in the Bulgaran journal. They are “Quintessence of Expression-Futurism (Philosophical Amalgam)“ by Alkali and “Heaven (Aesthetic Critical Fantasy on Geo Milev)“ signed by Glan (Dimitar Gimidzhiiski). These two texts, as well as many of the literary parodies in Bulgaran, to a great extent represent Bulgarian modernism as a dream/a “fantasy“ of the Bulgarian authors rather than as a poetic realization. But we shall ask the question whether in the attempt to parody Geo Milev’s manifest passion, whether in the derisive fragmentation of the texts and in the paradoxical nature of the theses one cannot recognize the avant-garde impulse to zero the meaning, the experimental gesture that attempts to denounce yet another aesthetic utopia.

 

Keywords: Bulgarian modernism, avant-garde, paradox, fantasy, reality, literary experiment

 

Малко е известно на българската читателска аудитория, че текстовете на Гео Милев – един от категоричните авторитети на българския модернизъм – са чест обект на пародиране по страниците на сп. „Българан“[1]. В един от последните броеве на списанието от 1924 г. например е публикувана карикатура на поета от Борис Зографов, под която е написано „Гео(рги) Милев. Мъченик на изкуството. „Българан“ предлага да се нарича Гео Мео“ (вж. Приложение 1) – думи, а и изображение, които още тогава вече са звучали грубо подигравателно спрямо личната драма на човека Гео Милев, били са подценяващи спрямо смелата гражданска позиция на българския интелектуалец, а на фона на изчезването и убийството му година по-късно те отекват с пронизителен трагизъм. Отвъд темата за съдбата на поета обаче в този шарж могат да бъдат разчетени поне два аспекта на културноисторическата му задача: с него се осмива индивидуалистичният уклон на българския модернизъм[2] и същевременно той свидетелства за рефлексия спрямо драматично тотализиращата жестовост в текстовете на Гео Милев. Самият поет обаче не остава длъжен на професионалната общност на своите критици. Почти по същото време в „Пламък“ се появява фрагментарният текст „Парадокси“, в който карикатуристите са уязвени с обвинение от етически и политически характер (последното е граница, която в своята критика към Гео Милев българановците не престъпват): „… а карикатуристите винаги са били подлеци – дори някои от тях са получавали премии от властниците. Поне у нас. И много естествено: каква опасност от карикатуриста? Който се смее, зло не мисли“ (Милев 1924: 162–163). Но засичането на „Българан“ (1916–1924) и „Пламък“ (1924–1925) е кратковременно и затова не можем да допускаме какви биха били посоките (евентуално идеологически маркирани) на тяхното разгръщане. Много повече обаче са текстовете, които българановците посвещават на Гео Милев от периода на сп. „Везни“ (1919–1922), и те са свързани до голяма степен с развитието на модернистичните идеи.

От перспективата на времето и на канона кулите на българския литературен модернизъм[3] вече изглеждат непоклатими, но една от основните задачи на насмешливия литературен историк е да търси онези пробиви, които ироничният дискурс поражда, превръщайки литературната история не във веднъж завинаги застопорена крепост (или може би зандан), а в игра, в маскарад и карнавал, в който, редом със „зелените коне“, и „кубистичните тигри“ стават възможни: литературната история, която се създава всеки път в почудата и смеха на читателя; литературният историк, през чийто бинокъл се възкресява динамичната фигуративност на литературния език. Как българските автори се надсмиват над българските автори и създават другото лице на българската литература, което продължава да прашасва по страниците на „Българан“, „Барабан“, „К’во да е“, „Маскард“ и др.? В своите две студии за поредицата „Периодика и литература“ Едвин Сугарев изброява редица от значимите и любопитни пародийни заигравания с модернистичните текстове в „Българан“ (Сугарев 1994, Сугарев 1995), но те все така остават непотърсени и неизследвани[4], а се намират и все по-трудно[5].

В този кратък текст ще хвърлим ръкавицата към радетелите на „сериозната“ българска литература с две пародии на „Небето“ и с техния българановски контекст – „Квинтесенция на Експресионо-футуризма (философична амалгама)“ от Alkali (1920, вж. Приложение 2) и „Небето (Естето-критична фантазия по Гео Милев)“, подписана от Глан (Димитър Гимиджийски) (Глан 1920, вж. Приложение 3)[6]. Тези два текста, както и много от литературните пародии в „Българан“, до голяма степен представят българския модернизъм по-скоро като мечта/“фантазия“ на българските автори, отколкото като художествена реализация. Но ние ще попитаме дали в опита за пародийно възпроизвеждане на манифестната страст на Гео Милев, дали в осмиващата фрагментаризация на текстовете и парадоксалност на тезите не може да се разпознае авангардният импулс към зануляване на смисъла, експерименталният жест, с който се прави опит за отхвърляне на поредната естетическа утопия. И този ефект не се отнася собствено до „Небето“ на Глан или до „Квинтесенцията“ на Alkali, а до един нов, друг текст, породен в диалогичната среда на трите текста, породен от идеята, че в българската литература има поле и за друго „небе“.

Намирането на темата за настоящата статия е провокирано от тезата на професор Никола Георгиев (изказана по повод творчеството на Христо Смирненски), че хумористичните и сатиричните текстове имат потенциала да насочват изследователя към различни особености на „сериозните“ произведения (Георгиев 1992: 258–259). Но наред с това конкретно твърдение стоят разговорите с проф. Георгиев, както и фактът, че всеки филолог, който се е срещал с неговото интелектуално присъствие, осмисля небето на българската литература и на световната литература така: небето преди и небето след тази среща. Небето след не е „пределна стена“ и „екран“, а свободата да предполагаш безкрайното множество небеса в света.

 

Гео в „Българан“

Модернистът Гео Милев е чест обект на присмех в сп. „Българан“ след 1919 г., като му се приписват почти всички литературни грехове, а посредством него – и на естетическия проект „Везни“.

Маркираме накратко някои от „проблемите“, които българановците разпознават.

Гео Милев налага литературна мода без художествени основания. Още след първия брой на „Везни“ в „Българан“ се цитира стихотворението „Удари трета стража“ като пример за лоша поезия (Соловейчик 1919), а през 1921 г. се появява стихотворението „Идилия (експресионизъм)“ от Шау-мяу, в което е представена нееднородността на художествените образи в творбите на българските експресионисти, а търсеният от тях висок драматизъм се снема до ежедневното:

 

А реката лъкатуши.

Гледам сивото магаре

мечтай в тръните и пуши

I-во качество цигари.

 

В края на стихотворението е сложена бележка, осмиваща проблематичните художествени качества на българската експресионистична поезия:

Е, г. Шау-мяу, ти с достойнство вече можеш да влезеш в литературния кръг на Гео Милев и Чавдар Мутафов. А колкото за сивото магаре, което мечтай в тръните и пуши I-во качество цигари, моля ти се, доведи и него тука в София. София ще изкара и от него един експресионистически талант. (Шау-мяу 1921: 10)

Гео Милев подменя поетическия изказ, налагайки маниерен и претенциозен език. Особено сполучлив е текстът „По Гео Милев. Из книгата „As dur alegro vivace“ (сърцераздерателно)“[7], подписан от Фи-Тео и пародиращ стихотворните особености на авангардната поетика на автора, нейния драматизъм и динамика: „Presto / (Бързо като локомотив при пълна пара)“ (Фи-Тео 1921). В поемата на Фи-Тео като литературен герой, редом с популярния тогава актьор Макс Ланда, се появява не друг, а Вазов, и то съвсем неслучайно – тъкмо в цитирания в пародийната творба брой 4–5 на сп. „Везни“ е публикуван критичният към драматургията на Вазов текст „Народен театър. Художествено ръководство без автономия“ (Милев 1921). В същия брой е публикувана и пародираната художествена творба.

 

Макс Ланда ме гони,

И. Вазов ме дири –

                                       : аз бягам

по бели пътеки, баири

И. Вазов ме дири

                                       (в чишири)

с „Везни“ (4–5) в ръката…

(Фи-Тео 1921)[8]

 

„As dur“ става обект на подигравка поне още веднъж – в „Последни новини“ от Радиобългаран е публикувано съобщението: „Един от нашите сътрудници е написал лирическата поема „Кредиторът ме гони“ по подражание на „Макс Ланда ме гони“ от Гео Милев“ (Радиобългаран 1921).

Критическите дискусии за качествата на Гео-Милевата поезия също не убягват на българановците. Светослав Минков посвещава един от своите „Слухове из литературния свят“ на диалога Балабанов – Милев: „Носи се слух, че професор Балабанов пишел някаква съкрушителна критика за „Жестокият пръстен“ на Гео Милев, която критика, според мнението на самия професор, щяла да изпрати на онзи свят автора на горепоменатата книга – тоя експресионистичен „Зелен кон“, роден в зодията „двуглаво теле“ (Светослав М. 1921).

Идеите на Гео Милев не са авторски. Добре известният упрек в плагиатство, отправен от Константин Гълъбов към Гео Милев, се превръща в част от сюжета на „Закон за литературната собственост (сцени от бъдещето)“ на Вася Бродягин: „Аз [Константин Гълъбов – бел. м., Н. С.] съм литературен детектив. Ей сегичка ще хвана на местопрестъплението Гео Милев. Ти почакай да подпишеш като свидетел акта“ (Бродягин 1920)[9].

Гео Милев създава невярна представа за европейския авангард. През 1920 г. в „Българан“ е препубликуван Гео-Милевият превод на „Марк Шагал“ от Блез Сандрар в рубрика с насмешливото заглавие „Плодове на българската мисъл“ (Сандрар 1920: 2).

Самоувереността на Гео Милев граничи с маниакалност. В още един „слух“ на Св. Минков четем: „Носи се слух, че Гео Милев усилено наблюдавал нощно време с телескоп съзвездието „Везни“. Той забелязал там хора, които, според собствените му хвалби, се занимавали изключително с четене на списанието му „Везни“ (Светослав М. 1921).

Всички тези закачки или директни подигравки с поета навеждат на мисълта не за случайно, а за принципно несъгласие на „Българан“ с „Везни“, както и за проблематичната литературна рефлексия на модернистичните идеи у нас, видяна както в поведението на поетите, така и в поетическата им практика. В действителност българановците настояват на това, че Гео Милев, стъпвайки на сложната поетическа фраза и претрупаната понятийно реч, създава манипулативен и фалшив естетически модел, но и жизнен проект. Не защото „Българан“ предлага алтернатива, а защото с пародията прави алтернативата мислима; не защото текстовете на Гео Милев са без стойност, а защото всичко следва бъде подложено на иронизиране и фрагментаризиране, за да се разкрие така разноречивостта и незавършеността на света, което на свой ред е стремеж и на самите текстове на Гео Милев.

 

Колко небеса има българската литература?

В първата пародия на „Небето“ – „Квинтесенция на Експресионо-футуризма (философична амалгама)“ – не се търси само осмиване на конкретни идеи от текста, но най-вече цялостна логическа деструкция на Гео-Милевия дискурс и снемане на авангардисткия ореол около автора.

Целостта на предложения пародиен текст се поддържа по-скоро условно – от асоциативността и спорадичните формални повторения, едно от които например е римата между думите на последните изречения и псевдонима на автора: „О! Нимфа Яли! / Рояли. / Шакали. / В кървави бокали… / Alkali[10]. Целостта се поддържа и от пародийната връзка с текстовете на Гео Милев – както от стилистичната близост с манифеста му, така и от разностилното съчетаване на елементи от романтическо-символистичната и експресионистичната поетика, характерно за ранната лирика на автора.

 

Семе – тиква: бездни!

[…]

Нищо. Мрак. Вечност. Гео Милев…

Развитие:

Литература – блян.

Футуризъм – окървавена мечта.

Експресионо-усмихнати Корали.

Но: – Разумът – Предвечност.

Експресионизъм.

Ерго: – самнамбулизъм, венеризъм, идиотизъм…

 

Авторът на „Квинтесенцията“ минава границите на благоприличния език и макар невинаги да е много находчив в шегите си, няколко са съществените критики към Гео Милев, които трябва да бъдат отбелязани. На първо време, това е подозрението към един криворазбран индивидуализъм, който за Alkali се оказва антимодерен, защото снема рационалната обосновка на света: „Разум – разтопен в янтарния зной на Аз“. А отношението към „тълпата“ се оказва подвеждащо клише на повлияната от ранния български модернизъм литература:

 

И всички вкупом крещят:

Мистификация! Измама! Мъгливост!

О! Липава тълпа! Първоизточник на рутина.

(Alkali 1920)

 

В текста се представя как „квинтесенциалността“ може да изчезне в резултат на фрагментаризираността и прекомерната синтетичност на езиковия изказ, както и как понятийната яснота може да се изгуби, а безглаголното натрупване на множество разнородни названия да превърне текста в „мътна“ терминологична „амалгама“.

За разлика от „Квинтесенцията“, „Небето. Естето-критична фантазия по Гео Милев“ от Глан по-плътно следва манифеста на поета, като на преден план извежда „пробивите“ в логиката на текста, но най-вече неговата „нереалистичност“: „Небето“ в „Българан“ е „фантазия“, която представя привидно желанието към личностна себеосъщественост на авангардния автор, зад което обаче могат да се разчетат стремежът и травматичната недоосъщественост на един (самобитен) авангардистки проект у нас.

Още с първото си изречение: „Небето – завесата пред Бога“, пародията приключва с претенцията за някаква извънредна истинност; целият текст на Глан предполага разгръщане в пространството отсам завесата, където небесата се разрояват съобразно фокуса, който естетическите направления би трябвало да задават към света:

 

Небето – пред предмета е пълно с прах, гарги, поети, дървета: импресионизъм.

Небето зад предмета – бездна, празно пространство – експресионизъм.

Небето въздух: – реализъм.

Небето отпред, отзад, отдолу и отгоре – аероплан, врабче, бръмбар (понякога и скакалец): везнизъм.

 

„Небето“ в манифестния текст на Гео Милев е функция на осмислящия се в изкуството свят. „Небето“ в пародията на Глан е функция на обезсмислянето на света през призмата на различни модерни направления: в импресионистичното небе в безредие „плуват“ разнородни обекти, към които се причисляват и самите поети; експресионистичното небе е лишено от битийна реалност; реалистичното небе е изпразнено от съдържание – „въздух“, а небето на „Везни“ – „откъдето и да го погледнеш“ – според Глан е проява на пристрастност, лекомислие и ексцентричност (представен така, „везнизмът“ може и да напомни на някои от по-късните картини на Кандински – например на „Застинал полет“ от 1932 г.). А това реферира както към нивото на художествения образ, така и към нивото на понятията, чиято безредна натрупаност според Глан е фалшиво замаскирана от модерната идея за интуицията: „Тоест – предмет, условен знак, предмет – белег, следователно символ, идея, Платонова идея, козмос, божество, Аз Дух, Абсолют. – Интуиция“.

Авангардистката воля за повторна направа/измайсторяване на света в съзнанието на тогавашната по-широка българска читателска аудитория ражда странни същества, които в пародийния текст на Глан са с висока честотност: „Аз грабва света в шъпа и го хвърля оттатък небето – в небето зад предмета. Там го разтапя като восък и прави от него каквото си иска: чутури, коне без крака, файтони без колелета. […] Небето зад предмета – щурмуваш предмета – скачаш в безвъздушното небе, обръщаш се в божество – абсолют, и от там пращаш на овехтелия свят новости: китайски везни, негърски скулптури, японски фрески, футуристични погледи и кубистични тигри“. Тези образи напомнят на прочутия „зелен кон“, който Александър Балабанов използва като иронична фигура на протест срещу прекомерния „рационализъм“ в постановката на Московския художествен театър (Балабанов 1973: 574–575). Поводът за критичния импулс в образите на „зеления кон“ на Балабанов и на „кубистичните тигри“ на Глан е различен, защото в първия случай препраща към прекомерната „рационализация“ на художествения свят, а във втория – към прекомерната му ирационалност. И в двата случая обаче тези образи имплицират криворазбраната извънредност на модернистичния текст, нежеланието да се вникне в следвоенния стремеж към създаване на самостойни и самодостатъчни художествени светове, защитено от Чавдар Мутафов, в чието есе „зеленият кон“ се превръща във фигура на динамично променящата се, но всеки път тотализираща функция на стила (Мутафов 1920).

„Зеленият кон“ чрез текста на Мутафов претърпява метаморфоза и от „грозното пате“ на българския модернизъм се превръща в неговия „лебед“, станал възможен като кратковременен импулс за онасловяване на единността на художествения свят и в този смисъл превърнал се в емблема на естетическата утопия, представена в сп. „Везни“. „Кубистичните тигри“ нямат късмета да бъдат уловени от реторическото ласо на Чавдар Мутафов и остават като причудлив образ в „кривото огледало“ на сп. „Българан“. Но в това е и техният шанс: бидейки винаги в схватка със „зеления кон“, те да разтрошават/фрагментаризират травматично сглобените следвоенни естетически утопии, за да изведат наяве многогласието на парадокса. Така те биха предположили една по-унифицираща визия за авангарда не само като дискурсивна характеристика на определен художествен текст, а и като житейска среда на напрегнатост между волята за съзидание и порива за разрушение, като литературна среда, в която всеки манифест има свой контраманифест.

„Зеленият кон“ на Чавдар Мутафов съществува в качеството си на естествен, включен в единността на художествения си свят, но когато „кубистичните тигри“ не бдят, всяка заплаха от тривиализиране би променила цвета на коня: „Зеленият кон, съвсем трогнат от толкова внимание, става внезапно червен“ (Мутафов 1920: 130). Защото „кубистичните тигри“ са онези, които могат да събуждат сетивата на читателя за условността на художествените светове, за фигуративността на художествените езици и да предпазват „зелените“ или вече „червените“ коне на българската литература от тривиализиране. Така „кубистичните тигри“ се сдобиват с мястото си на неопитомени любимци за насмешливия литературен историк.

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

 

Антонова 2011: Антонова, А. Пародии по Чавдар Мутафов. // Антонова, А. Чавдар Мутафов. В търсене на художествения лик. – София: Карина М, 2011, с. 95–106. [Antonova 2011: Antonova, A. Parodii po Čavdar Mutafov. // Antonova, A. Čavdar Mutafov. V tǎrsene na hudožestvenija lik. – Sofija: Karina M, 2011, s. 95–106.]

Балабанов 1973: Балабанов, А. Художествен театър, или „Вишнева градина“. // Балабанов, А. Студии, статии, рецензии, спомени. – София: Български писател, 1973, с. 572–575. [Balabanov 1973: Balabanov, A. Hudožestven teatǎr, ili „Višneva gradina“. // Balabanov, A. Studii, statii, recenzii, spomeni. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1973, s. 572–575.]

Бродягин 1920: Бродягин, В. Закон за литературната собственост (сцени от бъдещето). // Българан, 1920, № 37, с. 3. [Brodjagin 1920: Brodjagin, V. Zakon za literaturnata sobstvenost (sceni ot bǎdešteto). // Bǎlgaran, 1920, № 37, s. 3.]

Георгиев 1992: Георгиев, Н. Великият преобразовател (Традиция и новаторство в лириката на Смирненски). // Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. – София: Век 22, 1992, с. 251–276. [Georgiev 1992: Georgiev, N. Velikijat preobrazovatel (Tradicija i novatorstvo v lirikata na Smirnenski). // Georgiev, N. Sto i dvadeset literaturni godini. – Sofija: Vek 22, 1992, s. 251–276.]

Глан 1920: Глан [Димитър Гимиджийски]. Небето. Естето-критична фантазия по Гео Милев. // Българан, 1920, № 37, с. 6. [Glan 1920: Glan [Dimitǎr Gimidžijski]. Nebeto. Esteto-kritična fantazija po Geo Milev. // Bǎlgaran, 1920, № 37, s. 6.]

Кирова 1988: Кирова, М. Смях и духовна младост: „Българан“ и българановци като явление в националната култура. // Септември, 1988, № 2, с. 202–212. [Kirova 1988: Kirova, M. Smjah i duhovna mladost: „Bǎlgaran“ i bǎlgaranovci kato javlenie v nacionalnata kultura. // Septemvri, 1988, № 2, s. 202–212.]

Милев 1921: Милев, Г. Народен театър. Художествено ръководство без автономия. // Везни, 1921, № 4–5, с. 166–172. [Milev 1921: Milev, G. Naroden teatǎr. Hudožestveno rǎkovodstvo bez avtonomija. // Vezni, 1921, № 4–5, s. 166–172.]

Милев 1924: Милев, Г. Парадокси. // Пламък, 1924, № 5, с. 162–163. [Milev 1924: Milev, G. Paradoksi. // Plamǎk, 1924, № 5, s. 162–163.]

Мутафов 1920: Мутафов, Ч. Зеленият кон. // Везни, 1920, № 3, с. 129–130. [Mutafov 1920: Mutafov, Č. Zelenijat kon. // Vezni, 1920, № 3, s. 129–130.]

Радиобългаран 1921: Радиобългаран. Последни новини. // Българан, 1921, № 10, с. 3. [Radiobǎlgaran 1921: Radiobǎlgaran. Posledni novini. // Bǎlgaran, 1921, № 10, s. 3.]

Сандрар 1920: Сандрар, Бл. Марк Шагал. // Българан, 1920, № 24, с. 2. [Sandrar 1920: Sandrar, Bl. Mark Šagal. // Bǎlgaran, 1920, № 24, s. 2.]

Светослав М. 1921: Светослав М. [Светослав Минков]. Слухове из литературния живот. // Българан, № 10, с. 10. [Svetoslav M. 1921: Svetoslav M. [Svetoslav Minkov]. Sluhove iz literaturnija život. // Bǎlgaran, № 10, s. 10.]

Соловейчик 1919: Соловейчик. Една литературна бележка. // Българан, 1919,
№ 39, с. 3. [Solovejčik 1919: Solovejčik. Edna literaturna beležka. // Bǎlgaran, 1919, № 39, s. 3.]

Сугарев 1994: Сугарев, Е. Българан (1904–1909). // Периодика и литература. Т. 3. Науч. ред. Й. Василев. – София: Марин Дринов, 1994, с. 572–599. [Sugarev 1994: Sugarev, E. Bǎlgaran (1904–1909). // Periodika i literatura. T. 3. Nauč. red. J. Vasilev. – Sofija: Marin Drinov, 1994, s. 572–599.]

Сугарев 1995: Сугарев, Е. Българан (1916–1924). // Периодика и литература. Т. 4. Науч. ред. Й. Василев. – София: Марин Дринов, 1995, с. 537–574. [Sugarev 1995: Sugarev, E. Bǎlgaran (1916–1924). // Periodika i literatura. T. 4. Nauč. red. J. Vasilev. – Sofija: Marin Drinov, 1995, s. 537–574.]

Фи-Тео 1921: Фи-Тео. По Гео Милев. Из книгата „As dur alegro vivace“ (сърцераздерателно). // Българан, 1921, № 8, с. 8. [Fi-Teo 1921: Fi-Teo. Po Geo Milev. Iz knigata „As dur alegro vivace“ (sǎrcerazderatelno). // Bǎlgaran, 1921, № 8, s. 8.]

Шау-мяу 1921: Шау-мяу. Идилия (експресионизъм). // Българан, 1921, № 3, с. 10. [Šau-mjau 1921: Šau-mjau. Idilija (ekspresionizǎm). // Bǎlgaran, 1921, № 3, s. 10.]

Alkali 1920: Alkali. Квинтесенция на Експресионо-футуризма (философична амалгама). // Българан, 1920, № 25, с. 3. [Alkali 1920: Alkali. Kvintesencija na Ekspresiono-futurizma (filosofična amalgama). // Bǎlgaran, 1920, № 25, s. 3.]

 

 

Приложение 1

 

 

 

 

 

 

Публикувано в сп. Българан„“, 1924, бр. 14, с. 5.

Приложение 2

 

Квинтесенция на Експресионо-футуризма

(философична амалгама)

 

Семе – тиква: бездни!

 

Природа – вълшебство на незнайни сили. В злато-пурпурни лъчи умиращия ден – феерия на заднебесний

Микрокозмос.

О! Предвечний пламък на Разума – цар!

Разум – разтопен в янтарния зной на Аз.

Аз – забулено с ароматни дрипи на неизведания свят.

Светът зад Аз. И Разум. Аз – зад света, във възторжено стенание прозира Нещото.

Разумът – куршум.

Аз – умира.

Нищо. Мрак. Вечност. Гео Милев…

Развитие:

Литература – блян.

Футуризъм – окървавена мечта.

Експресионо-усмихнати Корали.

Но: – Разумът – Предвечност.

Експресионизъм.

Ерго: – самнамбулизъм, венеризъм, идиотизъм…

Аз треперя в прегръдките на Козмос.

Козмос – три измерения: високо, дълбоко, широко…

Достигаме висшия предел!

О! Нимфа Яли!

Рояли.

Шакали.

В кървави бокали!…

Лучи в танца на луната. Залутана в Козмоса Нощ.

Духът – радостни стъпки на плачущи под черний дъх лучи.

И Мрак – в пламъци разкапали одежди.

Аз – знае:

Филистери, забулени със схоластически плащ. Невежество – Глупост – Простота.

И всички вкупом крещят:

− Мистификация! Измама! Мъгливост!

О! Липава тълпа! Първоизточник на рутина.

Миазми.

Маразми.

Невежествени Спазми.

Аз – бушува. Негодува в прегръдките на света.

– Ще млъкнеш ли!

Козмосът диктува: Убий и ще сътвориш!…

Вихър – Небе – Преззвездни простори.

Творчество. Красота. Изкуство.

Рождение на Разум в Коралови одежди.

Конвулсии на Майка Първескиня.

Усмивка на зора през виолетови облаци.

И тогава аз става Художник.

Начало и край. Алфа и Омега.

О! Нимфа Яли!

Рояли.

Шакали.

В кървави бокали!…

ALKALI

 

(Публикувано в сп. „Българан“, 1920, бр. 25, с. 3.)

 

 

Приложение 3

 

НЕБЕТО

(Естето-критична фантазия по Гео Милев)

 

Небето – завесата пред Бога.

Небето – пред предмета е пълно с прах, гарги, поети, дървета: импресионизъм.

Небето зад предмета – бездна, празно пространство – експресионизъм.

Небето въздух: – реализъм.

Небето отпред, отзад, отдолу и отгоре – аероплан, врабче, бръмбар (понякога и скакалец): везнизъм.

Импресионизмът: светът прави пътешествие през нас: влиза пред очите, носа и ушите, после се изтяга на почивка върху платното на някой художник, или пиршествува с прокиснало вино из българските оперети и концерти, или пък изнемогва под неумелите пръсти на млад поет. Синтез: аз – криво огледало, в което биха желали да се огледат грозните, за да се видят хубави.)

Експресионизъм: Аз…

Аз грабва света в шъпа и го хвърля оттатък небето – в небето зад предмета. Там го разтапя като восък и прави от него каквото си иска: чутури, коне без крака, файтони без колелета.

Аз – творец. Аз – дух, Аз – божество, Аз – Алфа.

Светът изчезва, звездите угасват и Аз запалва себе си – гори, пръщи, твори образ – символ.

Творба – форми в козмоса, Аз – не огледало, Аз – дух, Аз – творец, божество. – Абсолют – Алфа.

Няма лампи, няма къщи, няма човеци. Остава: безвъздушно небе и в него душите на предметите – художествени форми, творби на Аз – дух.

Аз – Аз – Аз – Алфа – Бог – Абсолют.

Няма човек: част от нос, пръст от ръка, едно ухо, клепка от око – образ, символ. (Не е потребно да се каже, че еди кой си се напил, нападнал, счупил си носа, изкълчил си пръста, наранил си окото и пр.) – Интуиция.

Друго: „Беседа – 7 – Гео – 3“. (Което значи: в 7 ч., сл. об., г. Гео Милев, ще държи конферанс върху модерното изкство в „Слав. беседа“, вход 3 лева). Тоест – предмет, условен знак, предмет – белег, следователно символ, идея, Платонова идея, козмос, божество, Аз Дух, Абсолют. – Интуиция.

Небето – ключ на света (но не врата на кръчма). Небето пред, небето зад предмета. Първо: Виждаш нещата, каквито си са (тях и бабичките виждат през въздуха). Второ: Небето зад предмета – щурмуваш предмета – скачаш в безвъдушното небе, обръщаш се в божество – абсолют, и от там пращаш на овехтелия свят новости: китайски везни, негърски скулптури, японски фрески, футуристични погледи и кубистични тигри.

Затова: всяко изкуство е експресионизъм – тласък отвътре навън – вик на детето от утробата на майката.

Аз – Алфа.

Глан

[Димитър Гимиджийски]

 

(Публикувано в сп. „Българан“, 1920, бр. 37, с. 6.)

 

Цитиране/ Сitation:

Стоянова, Н. НАСМЕШЛИВО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ: „Кубистичните тигри“ на Гео Милев. // Литературна история, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

Stoyanova, N. DERISIVE LITERARY STUDIES: “The Cubist Tigers” of Geo Milev. – In: Literaturna istoria, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

 

[1] След 1916 г. изданието е определяно не като вестник, а като списание.

[2] Съвсем не чужд довод за българановците, които разчитат по-скоро на колективната или анонимната презентация (М. Кирова я определя като „атмосфера на колектива“ – Кирова 1988: 211).

[3] В настоящата разработка литературният авангард ще се мисли като късна модернистична проява.

[4] Вж. напр. прегледа на пародиите по текстове на Чавдар Мутафов в „Българан“, направен от Александра Антонова (2011).

[5] „Българан“ (1902–1909; 1916–1924) се води сканирано издание на сайта на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Всъщност има много пропуснати броеве и цели годишнини, някои от които се намират в библиотеката на Института за литература и Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив, но други вече са изгубени. Броеве от 1923 г. няма в нито една от трите библиотеки.

[6] И двете пародии са споменати в прегледа на Едвин Сугарев (1995: 561).

[7] Пародията е спомената от Сугарев (1995: 560).

[8] Графичният облик на всички цитати е осъвременен, но са запазени някои остарели изписвания на определени думи.

[9] Текстът е споменат от Сугарев (1995: 564).

[10] Римуването на псевдонима с текста не е непознато за българановците. Вж. например края на пародията „As dur“:  „Тъй ли свършва песента / а, Гео?!? / Фи-Тео“ (Фи-Тео 1921).

© Институт за литература – БАН, 2018 ISSN ……                                    Webmaster Patrick Anderson
Институт за литература