Сирма Данова – Граници на диалога. Последното Ботево стихотворение

                                                                                                                                                       „Литературна история“, 1/2018

Граници на диалога.
Последното Ботево стихотворение

Сирма Данова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

 

Sirma Danova

Sofia University “St. Kliment Ohrdiski”

Limits of Dialogue. Christo Botev’s Last Poem

Изтегли в PDF

 

This paper is an essay on Christo Botev’s last poem Vasil Levski’s hanging (1875). My aim is to describe the limits of dialogue between the poem and other poems in the Bulgarian and the Slovenian literature. The study starts from the exemplary literature analysis of the poem by Radosvet Kolarov. Additionally, I use Nikola Georgiev’s conceptualizations focused on the dialogical status of the literature. The crucial point of my paper is that Botev’s last poem is the оnly entirely eschatological text in his work.

 

Keywords: Christo Botev, Radosvet Kolarov, Nikola Georgiev, Anton Aškerc, dialogue, eschatology

 

 

 

Последното стихотворение на Ботев – „Обесването на Васил Левски“ – е и първото му изцяло есхатологично стихотворение. В него сякаш отсъства познатата алтернативност, на която се основава лириката му: „добро ли, зло ли насреща иде“, „хляб или свинец“, „позор или слава“. Сякаш в това стихотворение обичайните за Ботевата поезия противоречия са помирени в усещането, че всичко е изгубено.

Противоречието обаче присъства на структурно равнище. То се реализира в една твърде многозначителна асиметрия, превъзходно анализирана от Радосвет Коларов – мартирологичния лаконизъм, с който е изобразен обесеният, на фона на тоталното внушение за катастрофа и край. Или, ако цитирам най-големия теоретик на противоречието в българското литературознание Никола Георгиев (2011): „Бесилката стърчи, стихотворението мълчи“.

Същевременно обаче, колкото и да е различно по тон, стихотворението по други свои характеристики напомня на сноп от признаци на Ботевата лирика като цяло – вокативност, императивност, диалогичност на няколко равнища – и в един по-общ жизнен план, и под формата на диалог с „Хаджи Димитър“ – другото мартирологично стихотворение на автора.

Характерно за „Обесването на Васил Левски“ е, че от самото си създаване това стихотворение е някак проблемно. Първо е целенасочено маргинализирано, сякаш недостатъчно изразява преклонение към Апостола. Захари Стоянов го помества в томчето с обнародвани от него съчинения на Ботев единствено заради „историческата му важност“ (Стоянов 1888: 4). Пенчо Славейков и д-р Кръстев намират повод да изразят дори рязкото си незачитане на творбата. Оскъдността в изобразяването на централния герой прави важни за културната ни история фигури резервирани в контекста на времето, в което усилено се набавят образи на свещеното в новобългарската поезия.[1] Това са одично-баладичните десетилетия, изграждащи пантеона на паметта за миналото и образци на характери за бъдещето.

Другият препъникамък на стихотворението е от текстологичен характер. Сякаш не е възможно да се реши дали предложеният от Захари Стоянов вариант представлява окончателната версия на текста, или трябва да приемем за последен варианта от в. „Нова България“. Текстологът Илия Тодоров (1988: 218) твърди, че вариантът от в. „Нова България“ е автентичният, като му приписва и по-голяма художествена стойност. Не е ясно откъде Захари Стоянов е препечатал стихотворението, но повечето литературни историци смятат, че е подготвил текста по стенния календар, който Ботев прави през 1876 г. Този календар е безследно изчезнал. Тук оставям настрана текстологичния подход. Тъй като в основата на изложението ми стои анализът на Р. Коларов, ще се придържам към варианта от изданието на З. Стоянов, който той цитира. Коларов твърди, че двете познати версии на стихотворението са различни творби с различна художествена структура. Именно вариантът от изданието на Захари Стоянов предлага небивало до онзи момент в българската литература мълчаливо освещаване на герой.

Вървейки в следите на анализа на Р. Коларов от книгата му „Повторение и сътворение. Поетика на автотекстуалността“ (2009), си поставям за цел да проследя как се конституира свещеното в диалога между „Обесването“ и други текстове от края на XIX и началото на XX век. Тук още веднъж ще проблематизирам комуникативния статут на стихотворението и ще се опитам да реконструирам или поне да оголя продуктивния диалог между Никола Георгиев и Радосвет Коларов на тема Ботев.

Комуникативните свойства на „Обесването“ са изследвани внимателно от Радосвет Коларов. Той чете творбата заедно с „Хаджи Димитър“, като открива отношение на автополемика. Прецизно откроява местата на повторение и различие между двата текста. Коларов дефинира автополемиката като оператор на трансформация, бележещ напрежение между два текста от корпуса на даден автор. Това напрежение произлиза от опита на един текст да се дистанцира от предходен сюжет, тема или мотив на друг текст, да отрече смисъла му, да изгради антиструктура (Коларов 2009: 279). Силната комуникативност на „Обесването“ е и отвъд Ботевия поетически свят, дори отвъд границите на българската литература. С немного въображение в диалога между лирическия говорител и плачещата родина може да се привиди и диалогът на Бозвели „Плач бедния Мати Болгарии“, публикуван за първи път през 1874-та година, преди написването на „Обесването“. На скръбното тяло на персонифицираната родина се натъкваме и в късната публицистика на Стоян Михайловски. И така, от Бозвели и Ботев, през Михайловски, до стихотворението „Антон Югов“ на Ани Илков, където виждаме една вечна Мати Болгария, се носи стонът на печалната родина. Този стон е многогласен.

Сигурно не си даваме ясна сметка, че преди Ботевия реквием за Левски освещаването на конкретни личности през XIX в. се реализира по правилата на т.нар. „даскалска поезия“. Такова е стихотворението „Ода за Софроний“ на Димитър Попски, такова е стихотворението за смъртта на самоковския митрополит от Неофит Рилски, такава е и „Песента на Раковски“ от Любен Каравелов. Най-общо, това е поезия, писана по повод. Георги Раковски, от когото Ботев заема не една и две поетически теми, създава „с пресата и сабята“ модел на героично поведение, но в поезията си използва условни персонажи. Ботев също изработва инварианта на хайдутина. С двете си мартирологични стихотворения обаче – „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“ – той се връща в миметичния императив на даскалската поезия, като ѝ привнася стойност, важна както за жанрово диференциращата се литература, така и за културната памет на новобългарската история. Тоест именно той начева епопея на забравените, но не с това име и не с този тон[2].

Заедно с това обаче „Обесването на Васил Левски“ има своя собствена тяга, която го противопоставя не само на възрожденската поезия като цяло, а и на собствено Ботевата. Лаконизмът прави творбата поразително модерна. Парадоксално е, че тъкмо първото литературно поколение, което припознава в анархизма на Ботев корени на модерната лирика, страни от това стихотворение. Вероятно Пенчо Славейков осъжда творбата заради недостатъчната ѝ митопоетичност и в крайна сметка заради категоричната ѝ дистанцираност от поетиката на народната песен (Славейков 1897; Славейков 1906).

Изходна точка на този анализ ще е опитът ми за малко да отклоня вниманието от централния образ на обесения към говорителя:

 

Обесвание на Васил Левски

 

О, майко моя, родина мила,

Защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти птицо проклета,

На чий гроб там тъй грозно грачеш?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

За туй, че ти си черна робиня,

За туй, че твоя свещен глас, майко,

Е глас без помощ, глас в пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

Стърчи, аз видях, черно бесило,

И твой един син, Българийо,

Виси на него със страшна сила.

 

Гарванът граче грозно, зловещо,

Псета и вълци вият в полета,

Старци се молят богу горещо,

Жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

Вихрове гонят тръни в полето,

И студ, и мраз, и плач без надежда

Навяват на теб скръб на сърцето.

 

Декемврий 1867

(Стоянов 1888: 43)

Започвам отзад напред. Какво е това „на теб“, кого има предвид лирическият говорител? Има три възможни диалогични референции: 1) майката родина – теза, застъпена от Георги Гачев (1990: 184); 2) Роман Якобсон и Радосвет Коларов единодушно се съгласяват с Иван Хаджов, че това е „всеки отделен интерпретатор на стихотворението“ (Якобсон 2010: 386; Коларов 2009: 310); и 3) това е особена форма на второлично местоимение с функция на първолично, т.е. то бележи обръщане към самия себе си, осигурява засрещане на субект и обект на говоренето. Обръщането към себе си не е необичайна новост за лириката на Ботев – „но млъкни, сърце!“ четем в „Хаджи Димитър“. Предположението, че диалогът с родината се отлива в диалог със самия себе си, ни кара да се фокусираме по-внимателно върху афектацията на говорителя. Тя се изразява в серия от алитерации, които функционират като ярост през зъби – ту овладявана в нежните обръщения към Родината, ту отприщвана в квалификативните обръщения – „птицо проклета“, „ти си черна робиня“. Афективният опит е в основата на опита със свещеното. Ако приемем, че във финалната строфа говорителят се обръща към себе си, то този зрителен ъгъл е в състояние напълно да промени представата ни за темпоралната структура на стихотворението, защото видяното „[т]ам близо край град София“ все повече прилича на спомен. Лаконичната картина с висящото „със страшна сила“ тяло е извън времето и мястото на говоренето – то е там, близо до София, но и далече, и вероятно назад във времето.

Самият Радосвет Коларов не е далеч от тълкуването, че картината на лобното място е нещо, което се „разказва по памет“ (Коларов 2009: 301). Той осмисля единствената употреба на минало време в стихотворението, въведена чрез парентезата „аз видях“, като „свидетелска модалност“ (Коларов 2009: 301). Роман Якобсон нарича това изключение „граматичен уникум“ (Якобсон 2000: 387). За поезията на Ботев е характерна своеобразната свръхнатовареност на сегашното време. В нея отсъства далечното историческо минало, характерно за поезията на Раковски например. Много често, забелязва Клео Протохристова (2010: 12), „бъдещето […] се превръща във втори център на лирическото „сега“ на Ботевите стихотворения“. По отношение на темпоралните транспозиции „Обесването на Васил Левски“ е по-скоро изключение, защото в текста не е зададен никакъв хоризонт на очакване.

В тази връзка важно е наблюдението на Р. Коларов (2009: 307) за „обобщителната трайност на сегашността“ у Ботев. Настоящето не е процес, а траене. В поетическите измерения на траенето са ситуирани плачът на Родината, граченето на гарвана, воят на псетата и вълците, молитвите на старците, риданието на жените, писъците на децата. Но това не е всичко – зимата пее злата си песен, чува се фучене на вихрове. Четвъртата и петата строфа изобретяват особения полифоничен грохот на цялото стихотворение. Смъртта на единия син прави от полифонията есхатологична картина, при това в негатив – черно-бяла – като кадър от филм на Бела Тар. Ето как е описана тя съответно от Радосвет Коларов и Никола Георгиев:

Животните, хората и природните стихии смесват гласовете си в разноречив, нестроен хор, тотално приравнени във всеобщото страдание, детайли в неговия механизъм. При това обединяване на гласовете емоционалното напрежение достига до краен предел; отделните партии взаимно се усилват в своето взаимодействие и наслагване, за да достигнат до върхова степен на интензивност – висотата на някаква неистовост и пароксизъм; за постигането на този ефект дава своя принос и принципът на вътрешната градация в звуковата динамика на гласовете. (Коларов 2009: 296)

и

Околният свят и звучи – звучи многогласно и разногласно: плач, грак, вой, молитви, писък. Ако някой пее в това стихотворение, това е само зимата, но тя пък „пее свойта зла песен“ и гони тръни в полето. (Георгиев 2011)

Полифонията е контекстът на спомена. Стихотворението не е просто елегия, а елегията, позната от Древна Гърция, елегия панихида, най-мощното оплакване на паднал герой в некрокултурата[3] на Българското възраждане. Анализът на Радосвет Коларов съдържа едно особено проникновено наблюдение в тази посока. Той забелязва абсолютното съвпадане на най-светлата и най-тъмната точка в творбата. Това е отдалечената сдвоена фигура на бесилото и жертвата (Коларов 2009: 311). Че обесникът на бесилото е свята жертва, няма съмнение. Малко са стихотворенията на Ботев, които говорят експлицитно за свещено. В „Обесването“ свещен е гласът на Родината, „родино свята“ срещаме във варианта от в. „Нова България“. А стихотворенията „Борба“ и „В механата“ травестират свещеното в поредица от снизявания: „лъжи святи“, „[с]вещена глупост!“, и кощунствен смях пред „народни свети жертви“. Особено интересен е диалогът между „Обесването на Васил Левски“ и „Борба“. Последното Ботево стихотворение „снема“ бъдещата перспектива за „свещен конец“. В „Обесването“ свещеният край сякаш е тук и сега.

Няма как да заобиколим характерния за произведението лаконизъм, с който се постига освещаването на героя в самия му център. Това всъщност е най-трудният момент в анализа. В „Пътища между живота и смъртта“ Никола Георгиев очертава кратка културна биография на бесилото, като особено набляга на мълчаливия диалог между одата „Левски“ от „Епопея на забравените“ на Вазов и Ботевата елегия. Средоточието на двете творби, разбира се, е образът на Апостола, но също и образът на бесилката. За разлика от Ботев, Вазов възторжено сакрализира бесилото и лобното място на Левски, отъждествявайки го с лобното място на Исус Христос. И двете творби поставят бесилото в ключови позиции – Ботев в самия център на творбата, Вазов – в напрегнатия висок финал. Като че ли отказът от разгърнатост в „Обесването“ е компенсиран от констатацията, че жертвата на бесилото е единственият син на България. Какво повече би могло да се каже за жертвата от това, че тя е Синът? Подобна категорична сингуларност противоречи на пантеонния замисъл на Вазов.

Бих искала да обърна внимание за целите на настоящото изложение и на един чуждоезичен текст, посветен на Васил Левски. Става дума за едноименното стихотворение на словенския поет Антон Ашкерц, откриващо стихотворния цикъл „Рапсодии на българския гуслар“ (1902). Цикълът е изцяло на българска тема, в сюжетния му център стои Априлското въстание. Това го прави уникален не само за словенската литература, но и за южнославянския културен контекст като цяло. През 2016 г. произведението беше преведено на български език от Людмил Димитров. Без да е доказано пряко влияние на „Епопеята“ на Вазов, поемите от „Рапсодии на българския гуслар“ са осъществени по подобен пантеонен замисъл, макар и в цикъла да заляга и стихотворение за националния предател Бай Въльо. Всяка от тринадесетте творби започва с епиграф от Ботев. Поемата за Левски открива цикъла, както и у Вазов. Единственият общ герой за Ботев, Вазов и Ашкерц е Васил Левски (срв. Димитров 2016: 37). Творбата сама по себе си създава много интересен портрет на Апостола. Тук ще се концентрирам само върху фрагмент от заключителната му част – картината с обесването.

[…]

 

Горда Софийо, срам не изпитваш ли ти

от зловещата гледка пред твойте врати?

 

Ведър, тих зимен ден очертава се пак,

а из въздуха гарвани грачат рояк.

 

Васил Левски на турско бесило стърчи.

Сган от цигани долу под него клечи.

 

А с трупа му се гаври палачът Дурмуш:

– Вкочанил си се, дяконе, призрак досущ!

 

Окачи ти въжето здрав мургав чапкън.

И награда заслужи – цял турски алтън!

 

Ха-ха-ха, братя! Днес май ни чака гуляй!

Левски, ей за това от сърце ти сполай! –

 

А Саид паша ритва го уж на шега:

– Ха излез от капана, лисицо, сега!

 

Пей, Аслан Оглу, стягай народа за бой!

Наговаряй го пак да се юрне под строй!

 

Е, Първане, балкански вожд, мъдър Кешиш!

Що пред робите тъй безучастно мълчиш? –

 

[…]

 

(Ашкерц 2016: 58; подч. м., С. Д.)

Още в паратекста поемата на Ашкерц заявява диалога си с Ботевото стихотворение, като използва за мото стиховете: „Плачи! Там близо край град София / стърчи, аз видях, черно бесило“. Същите редове са смислово травестирани в двустишието: „Васил Левски на турско бесило стърчи. / Сган от цигани долу под него клечи“. Ясно е, че Ашкерц си е служил с матрицата на Ботев и иска това да личи. Общите места са значителни: обръщението „Софийо“ като метонимия на „Българийо“, зимният пейзаж, гарваните, зловещата атмосфера и, разбира се, смислово маркираният глагол „стърчи“. Новото, въведено от Ашкерц, е темата за гаврата. Има нещо кощунствено в изобразената от него сцена: обругаването на паметта на героя се случва и с действия, и с думи. Трупът е подритнат и охулен. Поруганието и сквернословието поначало са насочени към обект със сакрален статут. В единия от черновите варианти на „Обесването“, открит в тефтерчето на Ботев, се говори за „святото тяло“ (срв. Коларов 2009: 292). В окончателния вариант на творбата е налице двойно въздържане, а именно – отказ от експликация на свещеното, от една страна, а от друга, отказ от сближаване на свещено и скверно, както го четем в предходни текстове на Ботев, както го виждаме и у Антон Ашкерц. Ашкерц несъмнено е по-трезв епик в сравнение с Ботев, чието последно стихотворение е лишено от каквато и да било епичност, и с Вазов, който оценностява историята в подчертано романтическа ниша. В контекста на славните и срамните места на паметта словенският поет е описал един атавистичен план в новата българска литература – плана на свещеноскверното[4]. Това е истински тематичен пробив в националната ни митология след времето на Софроний Врачански. На този фон едва доловимото свещено в последното Ботево стихотворение заслужава особено внимание.

Връщам се на допускането, че мрачната картина в „Обесването“ представлява спомен. Ако си представим като последователни кинокадри отдалечената вертикална точка на бесилото и свиващото се поле на страданието, ще видим, че между тях няма каузалност, а асоциативно-сугестивна връзка. Преходът във времето, маркиран от единствената в текста форма на минало свършено време „аз видях“, можем да наречем монтаж.[5] Този спомен видение е моделиран две години. Някак непренебрежим е фактът, че творбата „Обесването на Васил Левски“ не се появява в годината на смъртта на Апостола.

В годината на смъртта на Левски обаче излиза друг текст, чийто главен герой е бесилката. Става дума за стихотворението на Любен Каравелов „На Васила Левски“, публикувано на 2 юни 1873 г. във в. „Независимост“. Сякаш за да превърне образа на бесилката в символ, Захари Стоянов го препечатва през 1883 г. в биографията си на Левски под заглавието „Над бесилницата на Васил Левски“. Стихотворението на Каравелов е сатирично и като че ли си поставя задачата да превърне новомъченика в герой от юнашка народна песен. Нищо чудно, че текстът е поместен и в „Нова песнопойка. Народни песни и стихотворения“ (1878). В началото на текста лирическият глас призовава момци и моми да чуят безрадостната му песен. Следва изброяване на изедниците на народа – „турските кървави тирани“, „гръцките духовни търговци“, „нашите дебели хаджии“, „нашите кални вестникари“, „нашите писатели черни“, „нашите учители – крави“ – и завършва с призив за освещаване:

осветлете българската

бесилница света,

която е въздигната

от ръка проклета!

Тука виси добар юнак,

или млада сила,

която е воскресила

свойта майка мила;

която е пробудила

свойто мило племе,

която е посеяла,

ново, здраво семе.

 

(Стоянов 1883: 122)

Няма съмнение, че между стихотворенията на Ботев и Каравелов за Левски тече мълчалив диалог. Нещо повече, на терена на Ботевата творба личи значително повлияване, но и оттласкване от Каравелов. Особено това се отнася за варианта от в. „Нова България“. Общите места са младата сила, майката в ипостаса на Родина, фигурата на бесилото, както и образът на тираните, отсъстващ от варианта в изданието на Захари Стоянов. Ако приемем, че сатирата на Каравелов е хипотекст на написаната от Ботев две години по-късно елегия, то със сигурност трябва да осмислим една значителна тематична компресия. Хипотекстът настоява на облагородяващата сила на жертвата. В това се състои и голямата разлика между стихотворенията на Ботев и Каравелов за Левски. Може би защото е предан на една твърде ведра утилитарна традиция, в която няма празни места, Каравелов настоява във финала на стихотворението, че жертвената смърт оплодява живота. Младата сила на героя е възкресила цялата родина, пробудила е свидното си племе и, което е по-важно – „посеяла, / ново, здраво семе“. Същия процес описва Жорж Батай в книгата си „Еротизмът“ (1957). Жертвоприношението се извършва винаги в диалектическия възел на смъртта и живота: „Като цяло на жертвоприношението е присъщо да съгласува живота и смъртта, да придава на смъртта непрестанно бликане, свойствено за живота, а на живота – онази тежест, световъртежност и проривност, които пък са свойствени за смъртта. Това е животът, примесен със смъртта, но в него, в същия този момент смъртта е знак за живот, прорив към неограниченото“ (Батай 1998: 93).

По своята природа привидното отсъствие на темата за оживотворяващата мощ на смъртта в „Обесването“ представлява именно компресия. Тя се изразява някак скрито и сугестивно в полустишието „със страшна сила“. „Страшна сила“ бележи в спомена остро усещане за възвишено. Това е изтръпване пред свещената сила на жертвата, която ще се въздаде на небесния господар за възстановяване на човешкия ред. Дори самото съзерцаване на жертвата, казва Батай, е опит с непрекъснатостта на божественото, със самото свещено. Тайната на жертвоприношението се състои в увереността, че репресията може да бъде контролирана, че насилието в хаоса може да бъде пренасочено и в крайна сметка преодоляно отново чрез насилие, за което жертвата дълго се е готвила. Така се осигурява кръвообменът между земния и небесния свят. Огромно напрежение се съдържа в глаголната двойка стърчи – виси. Употребата на стърчи придава на черното бесило сакрален статут, доколкото свещено означава и физически отделено, отчуждено, непристъпно пространство (Градев 2013: 64). Затова монументално мълчащото тяло на обесника изглежда едновременно страшно и свято. В „Хаджи Димитър“ ситуацията е тъкмо обратната: тялото „се разтваря“ в природата, кръвта все изтича под жежкото слънце, под месеца и звездите. Интензивно се набавя митична атмосфера, близка до баладичното художествено съзнание. Още в първия си анализ на творбата от 1974 г. Никола Георгиев настоява на езическия ѝ характер.

[Н]о в същината си това е произведение дълбоко езическо – езическо в най-сериозния, най-добрия, най-българския смисъл на думата. Езически са образите на самодивите, езическо е изживяването на природата, езическо е единението между юнака и вселената, езическа е най-сетне и най-главно непримиримостта към гибелта и към разграничаването на героя спрямо идеята, вселената, живота. (Георгиев 1992: 31)

Пенчо Славейков е авторът, който най-активно и по различни поводи се интересува от стихотворението „Хаджи Димитър“. Отношението му е сложно: по един начин се отнася той към него в транспониращо-корективната си критика, по друг – в практическата си работа с текста в английската книга с български народни песни The Shade of the Balkans (1906) и в собствената си епическа поема. Многократно той си служи с езическия субстрат на баладата в „Кървава песен“. На езическия фундамент Славейков гледа двояко: най-напред като на градиво за набавяне на древност (памет), и после – и това е по-сложно – като на среда за нова рефлексия. Моментите на отявлена субективност и авторефлексивна плътност в „Кървава песен“ са тъкмо местата, където се пренаписват стихове от „Хаджи Димитър“.

„Обесването на Васил Левски“ не е езически по природа текст. В поезията си Ботев предоставя два различни модела на освещаване. Единият е паганистичен, другият – юдео-християнски. Художественото време в „Хаджи Димитър“ е монотонно и циклично. А когато чете „Обесването на Васил Левски“, читателят може да остане с впечатлението, че е свидетел на крайната точка на историята. Ето как обяснява трансформацията на библейския мит в „Обесването“ Радосвет Коларов (2009: 293, к.а.):

Тези дискретни отпратки към библейския мит (едва доловими и хипотетични, взети поотделно, но настойчиви в своята съвкупност) разкриват – неочаквано за хода на досегашните наблюдения – присъствието на митологичен (!) модел – образен аналог на идеята за светостта и величието в лицето на разпятието! И веднага след това идва констатацията, че всъщност, приобщавайки към своята образна система библейския мит в един пункт, творбата безмилостно го преобръща най-малко в други два пункта, поемайки върху себе си несравнимо по-голям нравствен товар: внушавайки, че висящият на бесилото „един син“ на България няма да възкръсне и жертвата му ще остане непокрита с цената на изкуплението.

За възкресение стихотворението мълчи. Многогласният хор на човеци, звяр и природа създава усещането за изначална потиснатост, за разточително опело, за староюдейско страдание. Прави впечатление и поразителното отсъствие на лексемата „небе“. Със сдвоения образ на бесилката и жертвата се изгражда една особена, все още нетрансцендирана, подчертано земна святост. Святост без небе, святост без епифания. За древните гърци „епифания“ означавало изгряването на звездите (Градев 2013: 68). Неслучайно в „Обесването“ се говори единствено за поля и поле – тъкмо в този ред, както обръща внимание Р. Коларов. Тази поредност бележи някакво странно свиване, затягане и в крайна сметка заглъхване на пространството в злата песен на зимата. А може би е по-добре да се каже, че хоровите партии участват заедно с песента на зимата в полифоничния ужас. Това е ехо от есхатологичните картини, които четем при малките пророци: „И в онзи ден – казва Господ – ще се чуе метежен вик от Рибната порта, ридание от втория квартал и голям трясък от хълмовете“ (Софония 1:10).

Огледално обърната е ситуацията в „Хаджи Димитър“, където първо става дума за небе, а чак след това се явяват многото митични небеса над героя, в които ще се възнася отново и отново песента на самодивите. И така времепространственият модел в баладата е ориентиран към безкрайни повторения в разширяващата се вселена, а в „Обесването“ резултира в едно крайно контрахирано пространство – на бурно шумящата, но глуха и безответна пустиня. Юдейските представи за край на света обикновено са свързани с образа на пустинята, с тоталното опустошаване на напуснатия от Бога свят.[6]

Заключителният стих на творбата – „навяват на теб скръб на сърцето“ – не може да не бъде прочетен в контекста на полифоничния екстериор. Глаголът „навявам“ е полисемичен: от една страна, „навява“ се отнася за действието на вихровете и зимата въобще, от друга, носи значение на „понасям“, „внушавам“, но и „припомням си“.[7] В този смисъл оскъдната възвишена картина с обесника изглежда като сцена на паметта, въпреки че за поезията на Ботев е характерен не приматът на спомена, а дискурсът на желанието. Макар и диалогично, стихотворението представлява и видение, вид халюцинация. Диалогът с родината изглежда като репрезентация на вътрешния живот. За това свидетелства и двойното подчертаване, че въпросите към майката родина са реторични: „ох, зная, зная“. Дори у Бозвели няма реален диалог между Мати Болгария и нейния син. Диалогичната форма е условна, липсва осезаемо засрещане на Аз и Ти, както е дефинирал тези категории Мартин Бубер (1992: 3–115).

С оглед на строго култивираните „отсъствия“ в „Обесването“ прави впечатление и отсъствието на одични компоненти, например: формулно-дедуктивни изказвания от типа: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Говорителят в „Обесването“ изразява, както казва друг поет, „грижа без загриженост“[8], емпатия, но не и ангажимент към уроците на историята. Той просто гледа вятъра на историята.

Един от изворите на субективността у Ботев трябва да търсим в самото зло, на което е свидетел. В антитетичните му построения тираните, душманите, глупците имат постоянно място. Бозвели, Раковски и Ботев са първите теоретици на злото в българската литература. Вариантът на „Обесването“ от изданието на Захари Стоянов показва обаче репресия без злодеи. Когато от идентификационния мит отпадне врагът, следва нова поетика. В крайна сметка обективизираната скръбна картина заглъхва в точката на сърцето, последната дума на Ботев. В стихотворението липсва и жив герой, както отбелязва Роман Якобсон (2000: 385). Отсъствието на обичайните антагонистични схеми – герой – враг, настояще – бъдеще – говори за значителен завой на Ботевата лирика. Тя вече има съвсем различен хоризонт – не бъдещето, а срещата на история и есхатология. Такова мощно оттласкване на стихотворението от различни матрици, а и строгото полагане на граници в самата му структура спрямо определени поетически модели, говори недвусмислено за радикален опит да се стигне до края в поезията. Какво значи това? Това у Ботев означава тотално отрезвяване на езика или пълна нормализация на значенията. Думите са рязко придърпани към прекия им смисъл[9] – без амплификации, без травестии. Тук молитвите не са отправени към бога на разума, зверовете и псетата не са емпатични помощници. Безнадеждното свистене на хора, животни и вихрове свидетелства, че светът е със снети йерархии като в последното време. По силата на някакво самосбъдващо се пророчество подобен завой в лириката на Ботев съдържа сурово познание за собствения му край.

С поредицата от откази и въздържания последното Ботево стихотворение рязко се разграничава от възрожденския поетически идиом. Навярно можем да си обясним смисъла на неговата сдържаност, ако си припомним най-отчетливата характеристика на модерната лирика – нейната незаинтересованост спрямо собствената ѝ полза. В това отношение стихотворението на Ботев е модерно. То показва поетика на симултанността, основана на есхатона. В естетиката на грозното е субстратът на свещеното. Такава игра на контрастите моделира новия поетически идиолект с грижа без загриженост, с целесъобразност без цел.

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

 

Ашкерц 2016: Ашкерц, А. Рапсодии на българския гуслар. Прев. Л. Димитров. – София: Факел, 2016. [Aškerc 2016: Aškerc, A. Rapsodii na bǎlgarskija guslar. Prev. L. Dimitrov. – Sofija: Fakel, 2016.]

Батай 1998: Батай, Ж. Еротизмът. Прев. А. Колева. – София: Критика и хуманизъм, 1998. [Bataj 1998: Bataj, Ž. Erotizmǎt. Prev. A. Koleva. – Sofija: Kritika i humanizǎm, 1998.]

Библия 2006: Библия, или Книгите на Свещеното писание на Стария и Новия завет. – София: Фондация „Библейска лига“, 2006. [Biblija 2006: Biblija, ili Knigite na Sveštenoto pisanie na Starija i Novija zavet. – Sofija: Fondacija „Biblejska liga“, 2006.]

Ботев 1888: Ботев, Хр. Съчинения на Христо Ботев под редакцията на Зах. Стоянов. – София: Българска народна печатница, 1888. [Botev 1888: Botev, Hr. Sǎčinenija na Hristo Botev pod redakcijata na Zah. Stojanov. – Sofija: Bǎlgarska narodna pečatnica, 1888.]

Бубер 1992: Бубер, М. Аз и Ти. // Бубер, М. Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение. Варна: Стено, 1992, с. 3–115. [Buber 1992: Buber, M. Az i Ti. // Buber, M. Az i Ti. Zaduševnijat razgovor. Božieto zatǎmnenie. Varna: Steno, 1992, s. 3–115.]

Василев 2015: Василев, К. Варовиков скат. // Василев, К. Провинции. – София – Лондон: Small Stations Press, 2015, с. 34. [Vasilev 2015: Vasilev, K. Varovikov skat. // Vasilev, K. Provincii. – Sofija – London: Small Stations Press, 2015, s. 34.]

Георгиев 1992: Георгиев, Н. Ботевата балада „Хаджи Димитър“. // Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. – София: ВЕК 22, 1992, с. 17–57. [Georgiev 1992: Georgiev, N. Botevata balada „Hadži Dimitǎr“. // Georgiev, N. Sto i dvadeset literaturni godini. – Sofija: VEK 22, 1992, s. 17–57.]

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Мълчаливите диалози в литературата. // Георгиев, Н. Мнения и съмнения. (По дирите на едно литературоведско чергарство). – София: Литературен вестник, 1999, с. 188–206. [Georgiev 1999: Georgiev, N. Mǎlčalivite dialozi v literaturata. // Georgiev, N. Mnenija i sǎmnenija. (Po dirite na edno literaturovedsko čergarstvo). – Sofija: Literaturen vestnik, 1999, s. 188–206.]

Георгиев 2011: Георгиев, Н. Пътища между живота и смъртта. // LiterNet. Електронно списание, № 8 (141), 16 авг. 2011: http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/statii/pytishta.htm. [прегледан 24.10.2017]. [Georgiev 2011: Georgiev, N. Pǎtišta meždu života i smǎrtta. // LiterNet. Elektronno spisanie, № 8 (141), 16 avg. 2011: http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/statii/pytishta.htm [pregledan 24.10.2017].]

Градев 2013: Градев, Вл. Това не е религия. – София: Комунитас, 2013. [Gradev 2013: Gradev, Vl. Tova ne e religija. – Sofija: Komunitas, 2013.]

Димитров 2002: Димитров, Л. За забравата и „забравянето“ у Вазов. // Наследството Вазов. Съст. М. Кирова. – София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, с. 184–193. [Dimitrov 2002: Dimitrov, L. Za zabravata i „zabravjaneto“ u Vazov. // Nasledstvoto Vazov. Sǎst. M. Kirova. – Sofija: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, 2002, s. 184–193.]

Димитров 2016: Димитров, Ив. Българският опус на един словенски класик. // Ашкерц, А. Рапсодии на българския гуслар. Прев. Л. Димитров. – София: Факел, 2016, с. 7–47. [Dimitrov 2016: Dimitrov, Iv. Bǎlgarskijat opus na edin slovenski klasik. // Aškerc, A. Rapsodii na bǎlgarskija guslar. Prev. L. Dimitrov. – Sofija: Fakel, 2016, s. 7–47.]

Илков 2014: Илков, А. Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика XIX и XX век. – София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014. [Ilkov 2014: Ilkov, A. Chiasmus. Vǎzroždenska kulturna idiomatika XIX i XX vek. – Sofija: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, 2014.]

Коларов 1999: Коларов, Р. „Обесването на Васил Левски“ и поетиката на Ботев. // Коларов, Р. Литературни анализи. – София: Ариадна, 1999, с. 11–65. [Kolarov 1999: Kolarov, R. „Obesvaneto na Vasil Levski“ i poetikata na Botev. // Kolarov, R. Literaturni analizi. – Sofija: Ariadna, 1999, s. 11–65.]

Коларов 2009: Коларов, Р. Автополемика. // Коларов, Р. Повторение и сътворение. Поетика на автотекстуалността. – София: Просвета, 2009, с. 279–312. [Kolarov 2009: Kolarov, R. Avtopolemika. // Kolarov, R. Povtorenie i sǎtvorenie. Poetika na avtotekstualnostta. – Sofija: Prosveta, 2009, s. 279–312.]

Налбантова и Велкова-Гайдарджиева 2000: Налбантова, Е. и А. Велкова-Гайдарджиева. Посмъртното слово като феномен на българската култура. – Велико Търново: Слово, 2000. [Nalbantova i Velkova-Gajdardžieva 2000: Nalbantova, E. i A. Velkova-Gajdardžieva. Posmǎrtnoto slovo kato fenomen na bǎlgarskata kultura. – Veliko Tǎrnovo: Slovo, 2000.]

Протохристова 2010: Протохристова, К. Наблюдения върху интерпретацията на времето в поезията на Ботев. // Протохристова, К. Парадокси на неназовимото. Съст. Ив. Русков, Мл. Влашки, Св. Черпокова. – Велико Търново: Фабер, 2010, с. 7–21. [Protohristova 2010: Protohristova, K. Nabljudenija vǎrhu interpretacijata na vremeto v poezijata na Botev. // Protohristova, K. Paradoksi na nenazovimoto. Sǎst. Iv. Ruskov, Ml. Vlaški, Sv. Čerpokova. – Veliko Tǎrnovo: Faber, 2010, s. 7–21.]

Русков 2017: Русков, Ив. Време и запис. Образи на свещеното в новобългарската история. – Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2017. [Ruskov 2017: Ruskov, Iv. Vreme i zapis. Obrazi na sveštenoto v novobǎlgarskata istorija. – Plovdiv: Universitetsko izdatelstvo „Paisij Hilendarski“, 2017.]

Славейков 1897: Славейков, П.П. [Ц] Една книга върху Ботйова. // Знаме, № 33 и 37, 20 авг. и 3 септ. 1897. [Slavejkov 1897: Slavejkov, P.P. [C] Edna kniga vǎrhu Botjova. // Zname, № 33 i 37, 20 avg. i 3 sept. 1897.]

Славейков 1906: Славейков, П.П. Жив е той, жив е… // Мисъл, 1906, № 5, с. 291–300. [Slavejkov 1906: Slavejkov, P.P. Živ e toj, živ e… // Misǎl, 1906, № 5, s. 291–300.]

Стоянов 1883: Стоянов, З. Васил Левски (Дияконът). Чърти из живота му. – Пловдив: Централна печатница на Ед. Дионие, 1883. [Stojanov 1883: Stojanov, Z. Vasil Levski (Dijakonǎt). Čǎrti iz života mu. – Plovdiv: Centralna pečatnica na Ed. Dionie, 1883.]

Тодоров 1988: Тодоров, Ил. Над Ботевия стих. Текстологическо изследване. – София: Български писател, 1988. [Todorov 1988: Todorov, Il. Nad Botevija stih. Tekstologičesko izsledvane. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1988.]

Якобсон 2000: Якобсон, Р. Структура на последното Ботево стихотворение. // Якобсон, Р. Езикът на поезията. Прев. Е. Трендафилова. – София: Захарий Стоянов, с. 373–393. [Jakobson 2000: Jakobson, R. Struktura na poslednoto Botevo stihotvorenie. // Jakobson, R. Ezikǎt na poezijata. Prev. E. Trendafilova. – Sofija: Zaharij Stojanov, s. 373–393.]

 

 

Цитиране/ Сitation:

Данова, С. Граници на диалога. Последното Ботево стихотворение. // Литературна история, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

Danova, S. Limits of Dialogue. Christo Botev’s Last Poem. – In: Literaturna istoria, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

[1] Вж. ценното изследване на Иван Русков „Време и запис. Образи на свещеното в новобългарската история“ (Русков 2017).

[2] Вж. статията на Людмил Димитров „За забравата и забравянето у Вазов“ (Димитров 2002: 184–193).

[3] Вж. книгата на Елена Налбантова и Антония Велкова-Гайдарджиева „Посмъртното слово като феномен на българската култура“ (Налбантова и Велкова-Гайдарджиева 2000).

[4] Срв. употребата на понятието у Ани Илков (2014: 174).

[5] В статията „Наблюдения върху интерпретацията на времето в поезията на Ботев“ Клео Протохристова нарича „монтаж“ особената процесуалност в поезията на Ботев. Последователността не се изчерпва с темпоралния ред, а означава и съвместяване на несъвместими извън поетическия език състояния (Протохристова 2010: 8).

[6] Срв. с описанието на разорението в Книга Даниил и книгите на малките пророци: „Боже мой, приклони ухото Си и послушай; отвори очите Си и виж опустошенията ни“ (Даниил 9:18); „Запустя полето, жалее земята“ (Йоил 1:10); „При все това земята ще запустее поради вината на жителите ѝ, поради плода на делата им“ (Михей 7:13); „Ниневия запустя! Кой ще я оплаче“ (Наум 3:7); „Как се обърна на пустош! Обиталище на зверове!“ (Софония 2:15) [навсякъде курс. мои, С. Д.].

[7] Ето как Роман Якобсон описва семантиката на „навяват“: „Показателно е също, че и следващото сказуемо навяват е откъснато от близкия му по значение подлог вихрове и също е метонимично приписано на подлозите студ и мраз, при което е използвана и лексикализирана метафора: значението на глагола навяват е пренесено от физическия свят в областта на психиката и обект на „навяването“ става абстрактната дума скръб (Якобсон 2000: 384; к.а.).

[8] Вж. стихотворението на Кирил Василев „Варовиков скат“ (Василев 2015: 34).

[9] Срв. с финала на ранния вариант на анализа на стихотворението от Р. Коларов (1991: 61).

© Институт за литература – БАН, 2018 ISSN ……                                    Webmaster Patrick Anderson
Институт за литература