Дечка Чавдарова – Един неизследван „мълчалив диалог“ между българската и руската литература (продължение на темата „Алеко Константинов и Николай Лейкин“)

                                                                                                                                                       „Литературна история“, 1/2018

Един неизследван „мълчалив диалог“ между българската и руската литература

(продължение на темата „Алеко Константинов и Николай Лейкин“)

Дечка Чавдарова

Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“

 

Dechka Chavdarova

“Constantine of Preslav” University of Shumen

On an Unexplored “Silent Dialogue” between Russian and Bulgarian Literature (a Continuation of the “Aleko Konstantinov and Nikolay Leykin” Theme)

Изтегли в PDF

 

The text examines the relation between the travelogue The Innocents Abroad (1890) by Nikolay Leykin and Bai Ganyo (1894) by Aleko Konstantinov, not as an influence of the Russian author’s work on that of the Bulgarian one, but as a „silent dialogue“ (after the term coined by Nikola Georgiev). This approach reveals not only the similarities between the two travelogues, but the essential, conceptual differences between them, manifesting in the interpretations of the topics of food, foreign language, Slavic community, and Europe and native culture. The specified differences embody the characteristic sense of humor of A. Konstantinov and N. Leykin, and explain the different places of their works in both national literatures: the presence of Bai Ganyo in the canon of Bulgarian literature, and the absence of The Innocents Abroad in that of Russian literature.

 

Keywords: travelogue, Aleko Konstantinov, Nikolay Leykin, dialogue, Bulgaria, Russia, Europe

 

Преди няколко години, по повод на научна конференция в Русия на тема „Концептът храна в славянските култури“, реших да съпоставя от тази гледна точка „Бай Ганьо“ (1894) на Алеко Константинов с „Нашите зад граница“ („Наши за границей“) (1890) на Николай Александрович Лейкин. За мен беше странно, че литературоведите българисти бяха приели мнението на Боян Пенев за близостта на двете произведения „на доверие“ и не бяха отишли по-далеч от тази констатация. Ще я припомня:

 

В Русия се ползува с необикновена популярност книгата на Н. А. Лейкин „Наши за границей. Юмористическое описание поездки супругов Николая Ивановича и Глафиры Семеновны Ивановых в Париж и обратно“, както и други две негови книги от същия род – „Где апельсины зреют“ и „Под южными небесами“. Лейкин описва комични епизоди, смешни положения, в които изпадат простите и невъзпитани руси в пътуванията си из Европа. Твърде често неговите херои се проявяват в европейската обстановка тъкмо тъй, както и Бай Ганю. (Пенев 1978: 179)

 

В Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ не открих литературното пътешествие (или, както сега е прието да се определя този жанр в Русия – травелог) на Лейкин „Наши за границей“, но открих друга книга на писателя в същия жанр – „На гости на турците“ („В гостях у турок“). Тогава ме учуди още нещо: не само че Б. Пенев не споменава „В гостях у турок“, но и че нито един български литературовед не беше проявил интерес към тази книга, макар че в нея се описва и посещението на героите в София. Съпоставката на „Бай Ганьо“ със споменатата книга разкри не само сходства, но и същностни различия в концептуализацията на храната и националната кухня и оттам – в националния манталитет и хумора (Чавдарова 2011: 283 – 294).

След като по-късно открих книгата „Наши за границей“, реших да проверя констатацията на Б. Пенев, съпоставяйки тази книга с „Бай Ганьо“ вече в ракурса на устойчивия сюжет пътуване на търговец към Европа в двете национални литератури[1]. Ако продължим изследването на междутекстовите връзки в творчеството на Лейкин, вниманието ни би могло да привлече и развитието на инвариантния сюжет пътешествие на руския търговец по света. Ще изкажа хипотезата, че в смяната на посоките на пътешествието – Изток, Запад, Север, Юг – е закодирана руската идея за усвояването и завладяването на света[2]. Устойчивият сюжет в творчеството на Лейкин би могъл да се интерпретира и в ракурса на концепцията на Р. Коларов за автотекстуалността – например на идеята за „способността на клишето да създава нови текстове“ (Коларов 2009: 69).

В руската литературна наука отсъства сериозен интерес към творчеството на Лейкин, което е странно, още повече като се има предвид, че сюжетът на литературния пътепис „Наши за границей“ се е превърнал в емблема на устойчивия житейски сюжет за комичните приключения на руските туристи зад граница. Под заглавието „Наши за границей“ се публикуват много разкази на свидетели на такива приключения, същото заглавие използват и съвременни писатели, интерпретиращи тази тема[3]. Явно отношението към Н. Лейкин в Русия напомня отношението към Чудомир в България – като към автори на лековати хумористични произведения, недостойни да влязат в канона на националните литератури. И ако творчеството на Чудомир в последно време беше реабилитирано у нас, главната заслуга за което принадлежи на проф. Н. Георгиев, то написаното от Н. Лейкин все още очаква признание от страна на руските литературоведи.

В настоящия текст ще сравня „Бай Ганьо“ с „Наши за границей“ от гледна точка на междутекстовите връзки, определени от Н. Георгиев като „мълчалив диалог“. По такъв начин към проследените вече от него връзки между Бай Ганьо и Найден Стремски (Георгиев 1999), Бай Ганьо и Швейк (Георгиев 1973) ще се добави и връзката между Бай Ганьо и Николай Иванович. Изказването на Б. Пенев за сходството на „Бай Ганьо“ с „Наши за границей“ насочва към типа връзки между две произведения, определяни традиционно с термина „влияние“. По повод на определението „влияние“ Н. Георгиев (1999а: 203) пише: „Дълбока диря в историята на литературознанието например остави осмислянето на някои междуавторски връзки като влияние – ключово понятие на компаративистиката, което тя така и не смогна да определи достатъчно ясно и литературно специфично“. Откриването на влиянието на Н. Лейкин върху А. Константинов напомня откриването на влиянието на Гогол върху Вазов от страна на българската критика (стигащо до обвинения в плагиатство)[4]. От гледна точка на историята на българската литература и на българската литературна критика е интересно защо А. Константинов не става обект на критика, подобна на критиката към Вазов? Може би защото творчеството на Гогол е познато на широката четяща публика в България, което не може да се каже за творчеството на Н. Лейкин? Субектът на междутекстовите връзки в случая с А. Константинов и Н. Лейкин е литературният историк и критик, чието мнение е авторитетно и не се подлага на проверка дори от специалистите.

Подходът към междутекстовите връзки като към диалог предполага търсенето не толкова на сходствата между двете произведения, колкото на различията в сходството, открито от Б. Пенев. В „Наши за границей“ векторът на пътуването на руския търговец и неговата съпруга съвпада с този в „Бай Ганьо“ – към Европа (докато в книгата „В гостях у турок“ е към Ориента). Тази прилика извиква въпроса за различията в представите за родното и за Европа в творбите на двамата писатели въпреки подобията във функционирането на названието „Европа“ в руската и в българската култура като метафора и метонимия[5].

В „Бай Ганьо“ и в „Наши за границей“ описанието на пътешествениците търговци започва с описание на костюма (което в рамките на жанра е обусловено от семиотизирането на този детайл при срещата на две култури като един от знаците на своето и чуждото). В текста на Лейкин костюмът на руския търговец го вписва в европейското културно пространство, макар че европейското е проблематизирано от чертите на социалния тип: „В числе их были и молодой купец с женой, купеческое происхождение которого сказывалось в каждой складке, в каждом движении, хотя он и был одет по последней моде“ (Лейкин 1892: 1). Като имаме предвид съчетанието на европейското с ориенталското в костюма на Бай Ганьо, можем да направим извода, че героят на Лейкин е поевропейчен в по-голяма степен, поне външно.

При интерпретация на сходни мотиви в двете произведения се разкриват допълнителни различия в концепциите на А. Константинов и Н. Лейкин.

Важно място в сюжета на „Бай Ганьо“ и „Наши за границей“ заема мотивът за железницата. И в двете произведения незнанието на героя поражда комични недоразумения и перипетии. В сюжета на Лейкин героите попадат в друг град, качват се на погрешен влак, изпитват страх да не изпуснат влака: „Во время минутных остановок на станциях, они не выходили из вагонов, чтобы сбегать в буфет, опасаясь, что поезд уйдет без них“ (Лейкин 1892: 16)[6]. На пръв поглед перипетиите на Бай Ганьо на гарата в Будапеща са тъждествени с тези на героите на Лейкин. Но в текста на Алеко Константинов непознаването на чуждата култура е представено като липса на култура (което обяснява оправдателния дискурс на някои интерпретатори на книгата). И ако подчертаването на нечистотата и телесността на Бай Ганьо, определено от А. Кьосев като проява на „тъмен език“, „език на себеотвращението“[7], все пак има мотивировка в осмислянето на чистотата като елемент от европейската култура, то представянето на незнанието като некултура (недоцивилизованост) е лишено от подобна мотивировка. В съзнанието и в речта на руските пътешественици присъства противопоставянето Русия – Европа, но техните комични недоразумения не се осмислят като знак за нецивилизованост. Руският писател представя в хумористичен план спецификата на руската менталност, която се проявява по време на пътуването с влака (дългото сбогуване с изпращачите, почерпката в бюфета), като приписва на героите разсъжденията за нейната ценност. По повод бързането на немците Николай Иванович казва на своята съпруга:

 

Не тот фасон, Глаша, совсем не тот фасон. С провожающим родственником приятно войти в вагон – „вот, мол, где я сяду“, потом честь-честью расцеловаться, сбегать в буфет, опрокинуть на скорую руку по рюмочке, опять вернуться, опять расцеловаться. Отчего же это все у нас делается, а у них спешат, словно будто все пассажиры воры или разбойники и спасаются от погони! И куда, спрашивается, спешить? Ведь уж рано ли, поздно ли будем на том месте, куда едем. Знаешь что? Я думаю, что это немцы из экономии, чтобы лишнего куска не съесть и лишней кружки пива в дороге не выпить. (с.105)

 

Представата за прекалената икономичност на немците намира израз и в ироничното обръщение на Николай Иванович към тях: „Опять экономия! – воскликнул Николай Иванович. – Ну, немцы! Слышишь, Франц, зачем вы умираете-то? Вам и умирать не надо из экономии. Ведь хоронить-то денег стоит“ (с. 95–96). Тези изказвания съдържат стереотипа за немеца, който има свое съответствие и във „високата“ руска култура[8]. Комичното снизяване на тази и на други руски идеи в текста на Лейкин е може би едно от обясненията на незавидното място на произведението в канона на руската литература. В „Бай Ганьо“ пестеливостта на немеца не може да бъде обект на осмиване от страна на героя, тъй като тази черта няма отрицателен знак в българската култура.

В описанието на пътешествието мотивът за недоразумението е свързан с мотива за езика. Героите на Лейкин не говорят немски език и това им създава много проблеми – например в обясненията с немския кондуктор: „Я езжу до Данцига. Это другая ветвь. Про Берлин не могу сказать, – и опять прибавил слово „морген“, то есть „утром“, но супруги опять-таки перевели это слово словом „завтра“ (с. 47). Речта на Николай Иванович е изпълнена с макаронизми: „Гут морген… Как вас?.. Комензи… Наши чемоданы. Брингензи… Саквояжи…“ (с. 2). Комична интерпретация получава възмущението на героя от това, че в Германия не говорят на руски език: „Ну, народ! – восклицал купец. – Ни одного слова по-русски… А еще, говорят, образованные немцы! Хоть бы одна каналья сказала какое-нибудь слово по-русски, кроме жида-менялы“ (с. 7). Авторът съотнася знанието на чуждия език със знанието за кода на чуждата култура – търговецът и неговата съпруга не разбират не само немски, но и предварителното поръчване на обяд на гарата с телеграма. Съпругата Глафира Семьоновна е изучавала в пансиона френски, но нейното знание се оказва съмнително. Семиотизирането на езика в текста на Лейкин намира израз и в изтласкването на комуникативната функция на езика от идеологическата в съзнанието на героите – те чувстват славянските езици като близки, въпреки (не)разбирането: „Слышались чешская, хорватская, польская речь, малопонятные для русского человека, но все-таки родные для его уха“ (с. 469).

Както знаем, Бай Ганьо също попада в комични ситуации вследствие на непознаването на европейските езици – чешки, немски. Като героите на Лейкин той също опитва да се разбере на немски с няколкото познати му думи, като си помага с жестове: „Супа готвите? Зная аз. Ich fersten supa! И Бай Ганьо с една смес от немски, български и изкривено български, подпомогнат и от внушителни жестикулации, даде на стопанката да разумее, че той не би се отказал да опита вкуса на тяхната кухня“ (Константинов 1980: 149–150)[9]. Както в случая с Николай Иванович, незнанието не лишава Бай Ганьо от самочувствие – в кафенето в Швейцария той, след като се е обърнал към келнера с фразата „Юн каве е апорт газет булгар“, подхвърля на българина разказвач: „Не съм ги забравил тия ваджии френските“ (с. 163). Близостта на героите на А. Константинов и Н. Лейкин личи много ясно, но и в този случай интерпретациите на двамата автори се отличават същностно. Въз основа на езика (както и на поведението си), Бай Ганьо е ситуиран в пространството на Изтока (Балканите). Ще приведа всеизвестния фрагмент от текста: „Бай Ганьо знаеше езици, по турски да ти приказва като турчин, влашки разбираше, сръбски, руски чат-пат, но немците и чехите не разбират ни един от тези езици“ (с. 148). Това знание на героя е исторически мотивирано от интензивните връзки на българите със съседните народи и навлизането на руския език в България, но в текста на Алеко Константинов то е идеологизирано, семиотизирано. Прокараната културна граница между Изтока и Запада на нивото на езика разделя славянските езици, които попадат в различни културни пространства: чешкият – в пространството на Европа, а сръбският, руският и българският – в пространството на Изтока (макар че Русия в концепцията на Алеко Константинов не е част от Изтока в културно отношение). В концепцията на Лейкин, както се вижда от цитирания по-горе пример, културната граница разделя славянския езиков свят от европейския, представен от немския и френския език. Особено важно е и друго различие: Лейкин осмисля езиковите перипетии на своите герои като свойствени за всеки обикновен, не много образован човек, докато Алеко Константинов приписва лингвистичните недостатъци на Бай Ганьо, както и на някои български студенти в Швейцария, на източния културен тип, означаващ в авторовата концепция нецивилизованост: „Кога тия младежи четяха, по какъв начин усвояваха европейската култура – това ми остана необяснимо. Ясно ми беше само туй, че почти ни един от тях не говореше сносно френския език. Не успее да зине на този език, и по грубостта на интонацията, по дикцията, по конструкцията на фразите ще го познаеш, че е възточен човек“ (с. 160). Симптоматично е, че френският език в кода на А. Константинов е метонимично означение на европейската култура, както е и у Лейкин, но българският писател свързва знанието на френския език с интеграцията в европейската култура, с възприемането на такива ценности като порядъчност, честност, трудолюбие, галантност. В логиката на подобно отъждествяване може да се открие идеята за езика като въплъщение на менталността. В концептуализацията на езика (и по-конкретно на интонацията, дикцията) на „възточния човек“ у А. Константинов може да се прозре и представата за родния език, с която спори Вазов в стихотворението „Българският език“. Различията в концепциите на Лейкин и А. Константинов обуславят и различията в дискурса: хумор у първия и горчива ирония, сатира у втория.

В мисленето и в речта на героите на двете произведения присъства чувството за собствено превъзходство над европейците (което отбелязва Б. Пенев), а също така склонност към идеологизация на сферата на всекидневието. Николай Иванович изразява националната си гордост при вида на немските войници така: „Глаша, смотри, какие немецкие-то солдаты маленькие, худенькие, совсем в роде как-бы лимонский скот. Наш казак таких солдат пяток штук одной рукой уберет“ (с. 68). Комичен облик получава и отъждествяването на военната мощ с издръжливостта на алкохол: „Ваш солдат нешто может столько шнапс тринкен, сколько наш казак будет тринкен? Вы, немцы, бир тринкен можете филь, а чтоб шнапс тринкен вас на это нет. Что русскому здорово, то немцу смерть. Наш казак вот такой гляс шнапс тринкен может, из которого дейч менш бир тринкен, и наш руссиш менш будет ни в одном глазе… А ваш дейч менш под лавку свалится, у него подмикитки ослабнут“ (с. 69). Важно е да се отбележи, че комичното осмисляне на пиенето на алкохол като богатирски акт също има своето сериозно съответствие във „високата“ руска култура[10]. Наред с израза на превъзходство над чужденците, в общуването на Николай Иванович с тях намира място и идеологемата за междунационалната любов. Един от примерите за тази идеологема е разговорът на Николай Иванович с френския кондуктор: „– Oh, madame! Et nous, nous adorons la Russie (О, мадам: А мы, мы обожаем Россию). Кондуктор взял поданный ему стакан с красным вином, поднял его и, воскликнув: „Vive la Russie!“ – тоже выпил его залпом. – Друг! Ами… Франсе и рюсс – ами, – протянул ему руку Николай Иванович“ (с. 131 – 132). Бай Ганьо е близък до героя на Лейкин с това, че изразява не на място своето патриотично чувство: например когато припомня на сърбите победата на българската войска при Сливница или когато крещи в банята във Виена „Булгар! Булга-а-р!“.

От гледна точка на различията в сходството трябва да се подчертае, че изказванията на Бай Ганьо крият агресия, която не е присъща на Николай Иванович въпреки неговото неприемане на чужденците. Различават се и интенциите на авторите и чувствата, които тези сцени извикват у читателя: снизходителна усмивка у Лейкин и – горчивина, срам у Алеко Константинов. Изображението на патриотичните прояви на двамата герои се отличава и по това, че в произведението на руския автор изразът на родолюбие в някои случаи не е обект на комично снизяване и гледната точка на героя съвпада с тази на имплицитния автор. Текстът на Лейкин завършва с изказване, което отпраща към руската концепция за патриотизъм, въплътена във „високата“, канонична литература – в комедията на Грибоедов „От ума си тегли“ („Горе от ума“):

 

Ну, и что же? Ну, и съездили, ну, и посмотрели, ну, и есть что вспомнить, а все-таки у себя дома лучше.

 

Когда постранствуешь, воротишься домой,

И дым отечества нам сладок и приятен. (с. 470)

 

В рамките на хумористичната конвенция обаче сериозното осмисляне на патриотизма се снема от комичния жест на Николай Иванович, който прегръща руския жандарм в изблик на чувства („от полноты чувств“) (с. 472). У Алеко Константинов е напълно запазена дистанцията между показния патриотизъм на героя и ценностните представи на имплицитния автор и на разказвачите, които изпитват срам от поведението на Бай Ганьо. Използвайки терминологията на етнолингвистиката, можем да кажем, че имплицитният (и реалният) автор е „идеалният българин“, а героят – „типичният българин“ (колкото и възражения да отправяме към тълкуването на образа като въплъщение на националния характер).

В произведенията на двамата автори е сходна и мнителността на героите пътешественици към чужденците поради страха от измама (сходство, също посочено от Б. Пенев). Героите на Лейкин подозират навсякъде измама или грабеж. При обмяната на рубли с франкове Николай Иванович възкликва: „Тридцати девяти копеек французские-то четвертаки купили! Ловко! Вот грабеж-то!“ (с. 102). А по повод чашките за кафе във френския хотел между съпрузите се осъществява следният диалог:

 

– Как тут пить! Тут надо ложками хлебать, а не пить. Знаешь, что я думаю? Я думаю, что они нарочно такие купели вместо чашек нам дали, чтобы потом за три порции кафею взять, а то так и за четыре. Вот помяни мое слово, за четыре порции в счет наворотят. Грабеж, чисто грабеж.

– Да пей уж, пей. Ведь на грабеж и заграницу поехали. (с. 146)

 

Христоматиен е примерът, когато недоверчивият Бай Ганьо се страхува да предаде багажа си на слугата във виенския хотел: „Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това – не е шега, миризма силна, – ще бръкне да извади някое шише – иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо“ (с. 111). Този страх на героя намира в някои интерпретации оправдание в спомена за оцеляването на българина по време на робството (вж. Gesemann 1931; Геземан 2005). Сравнението с героя на Лейкин подсказва, че споменатата черта може да се обясни и с друг социален фактор – манталитета на търговеца. Но Алеко Константинов приписва недоверчивостта към европейците на националния характер (и по-широко на „възточния човек“) и на тази основа също ситуира българската култура извън европейското културно пространство чрез образа на Бай Ганьо, който въплъщава в концепцията на Алеко Константинов само отрицателната страна на българската (източна) култура с характерния за нея страх да не бъдеш измамен от другите, пораждащ стремеж те да бъдат използвани. Тази черта, която, за разлика от икономичността и даже скъперничеството, не може да намери оправдание у мнозинството читатели на произведението на Алеко Константинов, е чужда на героя на Лейкин. Може да се добави, че щедростта на последния съдържа автостереотипа за „широката душа“ на руснака, намиращ израз и в каноничните произведения на руската класическа литература.

На героите на Алеко Константинов и Николай Лейкин в еднаква степен е присъщо пренебрежението към чуждите културни паметници. Впечатлението на Николай Иванович от Бранденбургската врата (Brandenburger Tor) намира израз в следния коментар: „По-нашему, Триумфальные ворота. Так. Это, брат, есть и у нас. Этим нас не удивишь. Вы вот их за знаменитые считаете, а мы ни за что не считаем, так что даже и стоят-то они у нас в Петербурге на краю города, и мимо их только быков на бойню гоняют“ (с. 74). Същата реакция се съдържа и в превърналото се в анекдот изказване на Бай Ганьо „Какво ще ѝ гледам на Вената, град като град, хора, къщи, салтанати“ (с. 113). Това сходство свидетелства за осмислянето на подобно отношение към чуждата култура като присъщо на съзнанието на масовия турист. Съпоставката на двата текста може да внесе коректив в трактовката на споменатия жест на Бай Ганьо като израз на българския манталитет. В дадения случай можем да се съгласим с Боян Пенев, че Бай Ганьо въплъщава не само особеностите на националния ни характер. Въпреки това приведеното изказване на Бай Ганьо се цитира непрекъснато със самоирония от съвременните българи, което не може да се каже за коментара на Николай Иванович.

Важно е да бъде отбелязан и мотивът за храната/кухнята, който и в двете книги е свързан с националната идентичност. Произведенията на Н. Лейкин и А. Константинов въплъщават в литературни образи тази връзка, подсказвайки, че във възприемането на чуждата култура от страна на масовото съзнание кухнята често измества високата духовна сфера (музеи, изложби, театри). Героите на Лейкин, макар че посещават някои забележителности в Германия и Франция, се интересуват по-скоро от ресторантите, което поражда гастрономични приключения[11]. Отчитайки това, пътешествието им може да се определи като кулинарен туризъм. Николай Иванович притежава гастрономична страст и проявява интерес към чуждата кухня, докато неговата съпруга се страхува като Гоголевия Собакевич от някои блюда в чуждата кухня, които според нея не стават за ядене (жаби във Франция, немски колбаси):

 

– Вот пиво здесь – уму помраченье. Я сейчас пару кружек опрокинул – прелесть. Бутерброды с колбасой тоже должны быть хороши. Страна колбасная.

– Колбасная-то колбасная, да кто их знает, из чего они свои колбасы делают. Может быть, из кошек да из собак. Нет, я их бутербродов есть не стану. Я своих булок захватила, и у меня сыр есть, икра. (с. 110)

 

– Я даже думаю потом в каком-нибудь ресторане на французский манер лягушку съесть.

– Тьфу! Тьфу! Да я тогда с тобой и за стол не сяду.

– Ау, брат! Назвался груздем, так полезай в кузов. Уж французиться, так французиться.

Как лягушка-то по-французски? (с. 158)

 

– Приехали в Швейцарию, так надо швейцарского сыру попробовать. Фромаж швейцар апорте. (с. 411)

 

Въпреки кулинарния авантюризъм на героя на Лейкин, и той, и неговата съпруга предпочитат родната си кухня. Носталгичното изброяване на любимите руски блюда понякога напомня ресторантско меню, при това национална особеност на тези блюда е тяхната големина, което отново поражда асоциации с Гоголевия Собакевич: „Эх, с каким бы удовольствием я теперь поел бы хороших свежих щей из грудинки, поросенка со сметаной и хреном, хороший бы кусок гуся с яблоками съел. А здесь ничего этого нет, – роптал он. – Мало едят французы, мало. Ведь вон сидит француз… Он сыт, по лицу вижу, что сыт. Сидит и в зубах ковыряет. Хлеба они с этими обедами уписывают много, что ли?! Помилуйте, подают суп и даже без пирожков. Где же это видано! Да у нас-то в русском трактире притащит тебе половой растегай, например, к ухе, так ты не знаешь, с которого конца его начать – до того он велик“ (с. 209). Героите усещат особено остро липсата на самовара и руския чай в Германия и Франция (мотив, присъстващ и в пътеписа „На гости на турците“): „А самовар? Ферштеензи: самовар, – спрашивала Глафира Семеновна. – Самовар мит угли… с угольями… с огнем… мит фейер, – старалась она пояснить и даже издала губами звуки, – пуф, пуф, пуф, изображая вылетающий из-под крышки самовара пар. Извольте видеть, нет у них самовара! Ну, Берлин! В хорошей гостиннице даже самовара нет, тогда как у нас на каждом постоялом дворе“ (с. 58); „Самовара в гостиннице не оказалось, хотя о существовании „машин де рюсс“, как называла его Глафира Семеновна по-французски, и знали“ (с. 212). В речта на героя намира израз митологизирането на чая в руската култура, закодирано в непреводимата фраза „тоска по чае“: „Не знаю, как у тебя, но у меня просто тоска по чае. Привык я по десять стаканов в день охолащивать – и вдруг такое умаление, что ни одного!“ (с. 290). Влечението към руския ритуал на „чаепѝтието“ (пиенето на чай) особено ярко е изразено в описанието на сервирания по руски маниер чай в Швейцария: „Через четверть часа супруги умылись, причесались, и явился чай, отлично сервированный, с мельхиоровым самоваром, со сливками, с лимоном, с вареньем, с булками, с маслом и даже с криночкой свежего сотового меда. Подали и кусок сыру. Николай Иванович взглянул и радостно воскликнул: – Вот это отлично! В первый раз, что мы заграницей ездим, по-человечески чай подали! Нет, швейцарцы – они молодцы!“ (с. 411 – 412). Може да се каже, че в дадения случай комизмът се снема и гледната точка на героите се сближава с тази на имплицитния автор. Симптоматично за руския манталитет е отъждествяването на понятията „по руски“ и „по човешки“ в съзнанието на Николай Иванович. Руският писател не осъзнава влечението към родната кухня като знак за недоевропеизация – недоразуменията на тази почва се изобразяват в неговата книга с усмивка на разбиране и снизхождение. Обилните обеди и вечери, също пораждащи асоциации с трапезата на Собакевич, са още един знак за автостереотипа широта, размах в руското национално самосъзнание.

Отрицателната оценка за френската кухня в речта на героите съдържа споменатата метонимия „Европа – цивилизация“, вследствие на което разочарованието от кухнята се превръща в разочарование от самата френска култура: „Вода, а не бульон, – сказала Глафира Семеновна, и, хлебнув несколько ложек, отодвинула от себя тарелку. – И это хваленый Париж! Хваленая французская кухня!“ (с. 182); „Ах, эфиопы, эфиопы! А еще высшей цивилизацией называются. У нас в самой глухой олонецкой деревушке знают, как чай заваривается, а здесь в столичном городе не знают, – воскликнул Николай Иванович и прибавил, обращаясь к жене: – Делать нечего. Придется их глупого кофеищу с молоком похлебать столовыми ложками из суповых чашек“ (с. 213). Героят на Лейкин свързва трапезата с душевната топлота и, независимо от разочарованието си от френската кухня, той все пак открива във Франция истинско общуване на трапезата, за което говори описанието на „пира“ у мадам Баволе: „Пир, устроенный Николаем Ивановичем в винной лавке толстой мадам Баволе, разгорался все более и более…“ (с. 365): „Ведь в первый только раз пришлось в Париже с настоящими теплыми людьми встретиться, – отвечал Николай Иванович. – Люди-то все душевные“ (с. 366). Това впечатление на героя представлява снизен вариант на устойчивия руски концепт душа, въплътен в много произведения на „високата“ култура. Описанието на „пира“ на Николай Иванович с французите съдържа каламбур – игра с двузначността на славянската дума „език“: повествователят съотнася незнанието на езика със заплитащия се от изпитото вино език на героя, което по парадоксален начин не пречи на общуването, а, напротив, го оживява:

 

Оставшись с компанией один, Николай Иванович очутился совсем уж без языка. Глафира Семеновна все-таки была для него хоть какой-нибудь переводчицей. Словарь его французских слов был крайне ограничен и состоял только из хмельных слов, как он сам выражался, тем не менее он все-таки продолжал бражничать с компанией. Пришлось разговаривать с собутыльниками пантомимами, что он и делал, поясняя свою речь. Хоть и заплетающимся от выпитого вина языком, но говорил он без умолку, и, дивное дело, при дополнении жестами, его кое-как понимали. (с. 369 – подч. м., Д. Ч.)

 

От гледна точка на съотношението кухня – национална идентичност е важно, че в книгата на Лейкин през възприятието на героите образът на Родината се свързва с руската храна. В края на пътешествието, приближавайки се към родната граница, Глафира Семьоновна предвкусва любимото си национално блюдо, като особено значима е употребата на думата „соскучилась“[12] в нейната реч: „А я, как приеду на русскую станцию, сейчас чаю себе спрошу, – сказала Глафира Семеновна и прибавила: – Знаешь, я о чем русском заграницей соскучилась? Ты вот о водке, а я о баранках. Ужасти как баранок хочется! Я об них всюду вспоминала, как садилась чай пить, а в Женеве так даже во сне видела“ (с. 471). В този случай комизмът също се неутрализира. В своето лишено от претенциозност хумористично произведение Лейкин улавя устойчивия механизъм на отъждествяване на носталгията по Родината с носталгия по националната кухня, който намира сериозно художествено въплъщение например в книгата П. Вайл и А. Генис „Руската кухня в изгнание“ („Русская кухня в изгнании“) (Вайль и Генис 2002).

В произведението на Алеко Константинов отношението на героя към европейската кухня също е идеологизирано, което най-ясно се проявява в декларацията за пристрастие към европейската култура („А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене“), той също предпочита своята родна кухня (пикантната храна, печена, а не варена риба). Но на Бай Ганьо е чужд широкият размах на руския търговец – той се опитва да пести от храната и се отдава на гастрономични наслаждения само за чужда сметка, което го поставя извън европейската култура. Като некултура се интерпретира и непознаването на европейския етикет[13], получаващо в книгата на Лейкин различна оценка. Предпочитанието на Бай Ганьо към родната (балканската) кухня, поставено ценностно в един ред със споменатите черти, също получава конотацията „некултура“. Така в кода на Алеко Константинов, в рамките на „тъмния език“, за който стана дума, ценностно се изравняват качествата „нечист“, „вулгарен“, „агресивен“, „скъперник“, „непознаващ етикета на европейската култура“, „любител на балканската кухня“. В логиката на подобна интерпретация у българския читател би следвало да извиква срам не само нечистотата, но и вкусът към пикантната храна.

Въз основа на съпоставката на двете произведения можем да потвърдим извода, че, въпреки близостта им, интерпретациите на двамата автори се отличават съществено, което в някаква степен обяснява различното място на тези произведения в националните литератури, към които принадлежат. „Бай Ганьо“ попада в канона на българската литература поради сериозността на авторовата позиция спрямо същностните проблеми на националната идентичност или спрямо политическата действителност във втората част (въпреки непретенциозната повествователна структура – разкази, които се раждат в кръга на близки слушатели). Лейкин няма големи амбиции, той снизява със средствата на хумора стереотипите и идеологемите на масовото съзнание. Може да се открие и друга причина „Наши за границей“ да не попадне в литературния канон: образът на руския характер, създаден в произведението, не може да си съперничи с „високите“ образи на „руското“ от класическата литература, докато в българското национално самосъзнание възвишеният образ на националния характер, въплътен например в „Под игото“ или в „Нова земя“ на Вазов, непрекъснато се сблъсква с антигероя от „Бай Ганьо“ и „побеждава“ антигероят. Като имам предвид самоидентифицирането на българина с Бай Ганьо (а не с Огнянов или Найден Стремски[14]) и липсата на подобно самоидентифициране на руснаците с героя на Лейкин[15], бих завършила с въпрос: може би комично снизените образи на руския национален характер се изтласкват от националното самосъзнание, докато самопринизяването в българското самосъзнание е доминираща черта?

 

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

 

Вазов 1976: Вазов, И. За моята си черга. Драски и шарки, част 2. // Вазов, И. Събрани съчинения в 22 тома. Т. 8. – София: Български писател, 1976. [Vazov 1976: Vazov, I. Za mojata si čerga. Draski i šarki, čast 2. // Vazov, I. Sǎbrani sǎčinenija v 22 toma. T. 8. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1976.]

Вайль и Генис 2002: Вайль, П. Л. и А. А. Генис. Русская кухня в изгнании. – Москва: Независимая газета, 2002. [Vajlь i Genis 2002: Vajlь, P. L. i A. A. Genis. Russkaja kuhnja v izgnanii. – Moskva: Nezavisimaja gazeta, 2002.]

Геземан 2005: Геземан, Г. Проблематичният българин (Към характерологията на славяните). Прев. К. Христов. // LiterNet. Електронно списание, № 5 (66), 1 май 2005. [прегледан 24.10.2017]. https://liternet.bg/publish15/g_gezeman/problematichniat.htm [Gezeman 2005: Gezeman, G. Problematičnijat bǎlgarin (Kǎm harakterologijata na slavjanite). Prev. K. Hristov. // LiterNet. Elektronno spisanie, № 5 (66), 1 maj 2005. https://liternet.bg/publish15/g_gezeman/problematichniat.htm]

Георгиев 1973: Георгиев, Н. Йозеф Швейк и Ганьо Балкански. // Пламък, 1973,
№ 6, с. 167–169. [Georgiev 1973: Georgiev, N. Jozef Švejk i Ganьo Balkanski. // Plamǎk, 1973,

№ 6, s. 167–169.]

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Пропасти и мостове на междутекстовостта. – Пловдив: Пловдивско университетско издателство, 1999. [Georgiev 1999: Georgiev, N. Propasti i mostove na meždutekstovostta. – Plovdiv: Plovdivsko universitetsko izdatelstvo, 1999.]

Георгиев 1999а: Георгиев, Н. Мълчаливите диалози в литературата. // Георгиев, Н. Мнения и съмнения. – София: Литературен вестник, 1999. [Georgiev 1999a: Georgiev, N. Mǎlčalivite dialozi v literaturata. // Georgiev, N. Mnenija i sǎmnenija. – Sofija: Literaturen vestnik, 1999.]

Добычин 2007: Добычин, Л. И. Город Эн. (Bibliotheca Latgalica). – Daugavpils: Saule, 2007. [Dobyčin 2007: Dobyčin, L. I. Gorod Эn. (Bibliotheca Latgalica). – Daugavpils: Saule, 2007.]

Коларов 2009: Коларов, Р. Повторение и сътворение. Поетика на автотекстуалността. – София: Просвета, 2009. [Kolarov 2009: Kolarov, R. Povtorenie i sǎtvorenie. Poetika na avtotekstualnostta. – Sofija: Prosveta, 2009.]

Константинов 1980: Константинов, А. Бай Ганю. // Константинов, А. Събрани съчинения в 4 тома. Т. 1. – София: Български писател, 1980, с. 109–238. [Konstantinov 1980: Konstantinov, A. Baj Ganju. // Konstantinov, A. Sǎbrani sǎčinenija v 4 toma. T. 1. – Sofija: Bǎlgarski pisatel, 1980, s. 109–238.]

Кьосев 1997: Кьосев, А. Игрите на Европа (Опит за картография на един български дискурс). // Анархистът законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев. Съст. Р. Коларов, В. Тодоров, Б. Златанов. – София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1997, с. 65–88. [Kьosev 1997: Kьosev, A. Igrite na Evropa (Opit za kartografija na edin bǎlgarski diskurs). // Anarhistǎt zakonodatel. Sbornik v čest na 60-godišninata na prof. Nikola Georgiev. Sǎst. R. Kolarov, V. Todorov, B. Zlatanov. – Sofija: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, 1997, s. 65–88.]

Лейкин 1892: Лейкин, Н. А. Наши за границей: Юмористическое описание поездки супругов Николая Ивановича и Глафиры Семеновны Ивановых в Париж и обратно. – Санкт-Петербург: Типография С. Н. Худекова, 1892. [Lejkin 1892: Lejkin, N. A. Naši za granicej: Jumorističeskoe opisanie poezdki suprugov Nikolaja Ivanoviča i Glafiry Semenovny Ivanovyh v Pariž i obratno. – Sankt-Peterburg: Tipografija S. N. Hudekova, 1892.]

Лощилов 2015: Лощилов, И. Бележка на редактора към статията: Чавдарова, Д. Путешествие болгарского и русского купцов в Европу в ракурсе национальной идентичности. // Русский травелог ХVІІІ–ХХ веков. Под ред. Т. И. Печерской. – Новосибирск: НГПУ, 2015, с. 355–377. [Loštilov 2015: Loštilov, I. Beležka na redaktora kǎm statijata: Čavdarova, D. Putešestvie bolgarskogo i russkogo kupcov v Evropu v rakurse nacionalьnoj identičnosti. // Russkij travelog ХVІІІ–ХХ vekov. Pod red. T. I. Pečerskoj. – Novosibirsk: NGPU, 2015, s. 355–377.]

Пенев 1978: Пенев, Б. Превращенията на Бай Ганя. // Пенев, Б. Изкуството е нашата памет. – Варна: Георги Бакалов, 1978, с. 166–172. [Penev 1978: Penev, B. Prevraštenijata na Baj Ganja. // Penev, B. Izkustvoto e našata pamet. – Varna: Georgi Bakalov, 1978, s. 166–172.]

Пьецух 2011: Пьецух, В. А. Суть дела: Эссе, повести, рассказы. – Москва: НЦ ЭНАС, 2011. [Pьecuh 2011: Pьecuh, V. A. Sutь dela: Эsse, povesti, rasskazy. – Moskva: NC ЭNAS, 2011.]

Твен 1986: Твен, М. Глупаци в чужбина. Прев. Л. Александрова. – София: Профиздат, 1986. [Tven 1986: Tven, M. Glupaci v čužbina. Prev. L. Aleksandrova. – Sofija: Profizdat, 1986.]

Успенский 2004: Успенский, Б. А. Европа как метафора и метонимия (применительно к истории России). // Успенский, Б. А. Историко-филологические очерки. – Москва: Языки русской культуры, с. 9–26. [Uspenskij 2004: Uspenskij, B. A. Evropa kak metafora i metonimija (primenitelьno k istorii Rossii). // Uspenskij, B. A. Istoriko-filologičeskie očerki. – Moskva: Jazyki russkoj kulьtury, s. 9–26.]

Чавдарова 2011: Чавдарова, Д. Пища и идентичность в русской и болгарской литературах конца ХІХ века. // Коды повседневности в славянской культуре: еда и одежда. Отв. ред. Н. В. Злыднева. – Санкт-Петербург: Институт Славяноведения РАН; Алетейя, 2011. [Čavdarova 2011: Čavdarova, D. Pišta i identičnostь v russkoj i bolgarskoj literaturah konca ХІХ veka. // Kody povsednevnosti v slavjanskoj kulьture: eda i odežda. Otv. red. N. V. Zlydneva. – Sankt-Peterburg: Institut Slavjanovedenija RAN; Aletejja, 2011.]

Gesemann 1931: Gesemann, G. Der problematische Bulgare. Zur Charakterogie der Slaven. // Slavische Rundschau, 1931, № 6.

 

 

Цитиране/ Сitation:

Чавдарова, Д. Един неизследван „мълчалив диалог“ между българската и руската литература (продължение на темата „Алеко Константинов и Николай Лейкин“). // Литературна история, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

Chavdarova, D. On an Unexplored “Silent Dialogue” between Russian and Bulgarian Literature (a Continuation of the “Aleko Konstantinov and Nikolay Leykin” Theme). – In: Literaturna istoria, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

[1] Този сюжет може да се разглежда като вариант на инвариантния сюжет „the innocent abroad“ (определение от заглавието на пътеписа на Марк Твен, преведено на български като „Глупаци в чужбина“ (Твен 1986), чиято интерпретация у А. Константинов и Н. Лейкин се отличава от тази на американския писател с фикционалността на образите на героите пътешественици, както и с трактовката на константните идеи на българската и на руската култура: „път към Европа“ и ситуираността на националната култура между Ориента и Европа.

[2] Симптоматично е търсенето на своето (например самовара, чая, водката) навсякъде, макар че тази черта е присъща в не малка степен и на пътешественици в чужбина от други националности.

[3] Вж. например разказа на В. Пецух „Наши за границей“ (Пьецух 2011: 124 – 138).

[4] В „Драски и шарки“ Вазов включва текст в „оправдателен дискурс“ – „За моята си черга“ – който дава представа за широкото разпространение на тезата за заимстването на „Митрофан и Дормидолски“ от Гогол (писателят коментира съчинения на ученици за „Митрофан и Дормидолски“, утвърждаващи масово мнението за плагиатство). Вазов търси аргументи в своя защита в съществуването на прототипите на героите от произведението си в българската действителност, а не в осмислянето на действителността, на националния манталитет: „Иван Никифорович е измислица, а Митрофан Дакито е истински, жив още. Иван Дормидолски е жив. Гоголевият ревизор е измислен, а моят е жив“ (Вазов 1976: 221). Както виждаме, самозащитата на писателя е неблагодарна задача.

[5] За „Европа“ като метафора и метонимия в руската култура пише Б. Успенски (2004). У нас А. Кьосев анализира функционирането на названието „Европа“ в българската култура като „протеически символ“ и като метонимично означение на „цивилизация“ чрез „пространствен наглед“ (Кьосев 1997).

[6] По-нататък при цитирането ще се посочва само страницата.

[7] „Книга като „Бай Ганьо“ извършва именно такава идеологическа операция с всички символи на българското – тя ги кара да работят едновременно в режимите на хтоничното и на трикстерската комика – показва българина като нечист, срамно-отвратителен, сексуално прекомерен, смърдящ, хюбристично телесен, смешно-чудовищно акултурен“ (Кьосев 1997: 77 – 78).

[8] Този стереотип присъства например в дискурса на Достоевски в литературното пътешествие „Зимни бележки за летни впечатления“ („Зимние заметки о летних впечатлениях“) от 1863 г., а също така и в романа „Играчът на рулетка“ („Игрок“) от 1866 г.

[9] Нататък при цитирането се посочва само страницата.

[10] Семантичната връзка между пира и героизма се прокарва в стихотворението на Державин „Кружка“ (1777), а представата за пиенето на алкохол като богатирски акт се утвърждава в романтичната поезия – например в хусарските стихотворения на Д. Давидов.

[11] Реакциите на героите спрямо чуждата кухня се повтарят в пътеписа „В гостях у турок“.

[12] Имайки предвид непреводимостта на семантиката на руската дума „скука“, не бихме могли да употребим на български език израза „заскучах за някакво блюдо“.

[13] По този повод винаги си спомням израза на един герой на Чехов в разказа „Дом с мезонином“ („Домът с мансардата“): „Доброто възпитание не се състои в това, че няма да разлееш супата на покривката, а в това, че няма да забележиш, ако това направи друг“.

[14] Имам предвид споменатата междутекстова връзка „Бай Ганьо“ – „Нова земя“, прокарана от Н. Георгиев (1999).

[15] Благодаря на И. Лошчилов, който ми посочи споменаването на произведението на Лейкин в романа „Город Эн“ („Градът Ен“) на Л. И. Добичин (1935) със следния коментар: „Това е писател, проявяващ силен интерес към периферни, популярни в миналото, но излезли от културно обращение произведения“ (Лощилов 2015). Следва цитат от романа за това как героят-момче слуша, заспивайки, как майка му и нейната приятелка Александра Лвовна Лей си припомнят как героите на Лейкин се заблудили в Париж и тихо се смеят (Добычин 2007: 21).

 

© Институт за литература – БАН, 2018 ISSN ……                                    Webmaster Patrick Anderson
Институт за литература