Цветан Ракьовски – Стихосбирката „Безсъници“: идеологически и композиционни ракурси

                                                                                                                                                       „Литературна история“, 1/2018

Стихосбирката „Безсъници“: идеологически и композиционни ракурси

Цветан Ракьовски

Югозападен университет „Неофит Рилски“, Благоевград

 

Tsvetan Rakyovski

South-West University “Neofit Rilski”, Blagoevgrad

The Poetry Book Insomnias: Ideological and Compositional Perspectives

Изтегли като PDF

 

This article considers the poem “A Song to my Song” in the contexts of: 1) the moment of its publication in the early 1906 and 2) in the context of the poetry book Insomnias (the end of 1907) by Yavorov. The main idea of the article is that the poem acquired the status of a manifesto inaugurating Bulgarian Symbolism not when it first appeared, but in the entirety of the book, i.e. two years later. “A Song to my Song” thus became an introduction to the poetry book and, at the same time, it established itself as an emblem of the new movement as a period of Bulgarian literary process, namely of Bulgarian Symbolism.

 

Keywords: poetry book, poem, Bulgarian Symbolism, Peyo Yavorov, manifesto

 

Стихосбирката „Безсъници“ излиза около 10 октомври 1907 г. и се открива с прословутата „Песен на песента ми“. Искам да напомня, че тази „Песен“ се появява година и половина по-рано в сп. „Мисъл“ – априлската книжка за 1906 г. започва с нея. Нужно е да се подчертае едно обстоятелство: публикацията на Яворов в „Мисъл“ е разделена – под заглавието „Стихотворения“ са обособени 2 части.

Цялата част І. е заета от „Песен на песента ми“ (с. 225–227).

Като част ІІ., независимо от нея, е цикълът „Среднощни видения“. Той включва шест беззаглавни стихотворения: „Ледена стена…“, „Чудовище си ти…“, „Ний бяхме две деца…“, „Небе – куршумена безкрайност…“, „Добро и зло, началото и края…“, „Прохладен лъх от ангелско крило…“[1]. Това е първото уточнение.

Второ, Яворов е имал намерение да формулира нещо като метатекст, като металитература, и това добре личи още в „Мисъл“, защото „Песен на песента ми“ е предтекст на цикъла „Среднощни видения“. Тя го води, предговаря го – а това значи, че иска да обяснява. Песента влиза в ролята на прилежащ „речник“, с чиято помощ трябва да се чете „видението“ – песента на песента значи нещо като текст ключ.

Иначе казано, малката поема би трябвало да е новото, началото. Но от април 1906 до декември 1907 г. никой не прозира каква (чия) програма е „Песен на песента ми“. Като вододел ще я тълкуват рецензентите след края на 1907 г. Според мен „Песен на песента ми“ не е начало – още повече не е начало на българския символизъм. Ако мерим хронологично, преди Яворов заявка за реално начало на сюжета „български символизъм“ правят Панайот Тодоров Христов с „Цъфтяха розите“ (Христов 1905) и Й. Йовков със „Стоеше ти, възлегната на ръка“ и „Откъснах тръст – на чистий морский пясък…“ (Йовков 1905)[2].

Оставям настрана два факта: 1) тези творби на Й. Йовков и С. Скитник са видимо несръчни; и 2) от тях се носи високо, че и оглушително сецесионно-сантиментално звучене. Те припомнят и сантименталния почерк на Семьон Надсон. Важно е друго – текстовете на Сирак Скитник и Йовков са толкова модернистко-апелативни, че дават ясна представа как машината на символизма се настройва от септември 1905 г. чак до април–май 1906 г. (с помощта на инструментите на Сирак Скитник, Йовков, Траянов, Яворов, Л. Стоянов)[3].

Ако изоставим идеята за периодизиране на българския символизъм и периодизиране на Яворовото творчество, ще ни бъде по-лесно да мислим „Песен на песента ми“ в нейните две поетологически превъплъщения: като текст в сп. „Мисъл“, а и като първи текст в една добре премислена книга като „Безсъници“. Като текст в „Мисъл“ тази кратка поема безспорно играе роля на междинá и защо не кулминация на всичко, писано през 1905 г.[4], и предстоящо за 1906 г. Като текст в „Безсъници“ „Песен на песента ми“ е пролог в една галерийно подредена история на поетическия новоговор в българската литература.

Това е идеята: в контекста на Яворовото творчество „Песен на песента ми“ е кулминация: това не значи най-доброто, а нещо като идеологемен опис, текст-интерпретанта. По повод поемата „Нощ“ на Яворов преди години Радосвет Коларов употреби понятието „инициационна творба“ (Коларов 2009: 136 и сл.). От високоорганизиран фигуратив поетическият свят на Яворов би могъл да се чете като сюжет за едно развитие. Това може да се разбира и така: щом една поетика пóказно поднася ключа си, тя е пред прага на изчерпването си. Иначе казано – символизмът на Яворов е доста спорно нещо. Но спорен ще бъде въобще проблемът за българския символизъм, който се периодизира и с помощта на тази творба, т.е. новото течение е заченато с един металитературен текст, не с иновация, а с коментар (обяснение).

От средата на 1906 г. до края на 1907 г. (времето на „Безсъници“) излизат важни обзорни текстове от Никола Атанасов (1906), Александър Балабанов (1906), Владимир Василев (1907), Спас Ганев, Божан Ангелов (1907). Те не обръщат внимание на поемата. Никой не вижда нещо програмно за една нова поетика в „Песен на песента ми“. В голям обзорен текст Никола Атанасов покрай другото отбелязва, че Яворов се е превърнал в „кокетен виртуоз“ с „болнави чувства“ (Атанасов 1906: 558). Списание „Българска сбирка“ (на Ст. Бобчев), където е публикуван обзорът, излиза на 1 ноември 1906 г. От април до ноември 1906 г. има половин година, т.е. Никола Атанасов е имал време да прочете „Песен на песента ми“ и да осъзнае неговата програмност. Но не го прави.

През април 1907-а (година след дебюта на „Песен на…“) в студията „Поет на нощта“ Владимир Василев мимоходом включва „Песен на песента ми“: без акцент, като че случайно (Василев 1907: 112). Той споменава само заглавието – нито дума за новия път на смисъла, за металитературната, че и метапроцесуална роля на текста за формиране на периоди. Казано иначе – Вл. Василев не слага никакъв ориентир за стойността на този текст. Творбата с нищо не е по-особена от другите Яворови стихове, цитирани в обзорната студия: „Възход“, „Затмение“, „Благовещение“ или „Писма“ и „Вълшебница“. Последните два текста излизат месеци след „Песен на песента ми“. Но Вл. Василев умишлено гради йерархия между тях и тя не подкрепя първенството на „Песен на песента ми“. От друга страна, според критѝка Яворов се променя, прехожда от социална поезия към индивидуализъм – и това не става с „Песен на песента ми“, а с „Хайдушки песни“, които са според него важен знак за преодоляване на социалните връзки (Василев 1907: 98).

За подобно объркване на следите и нечетливо битие на „Песен на песента ми“ говори и друга грешка. Прави я Божан Ангелов в статията си „Лириката ни през 1907“, публикувана в сп. „Мисъл“ през декември (кн. 9–10) 1907 г. Той е имал вече в ръцете си книгата „Безсъници“, която (както помним!) излиза през октомври същата година. Но в статията си нарича Яворовата поема „Песен на песните“, която е „начело на новата му сбирка“ (Ангелов 1907: 617). Критикът не просто е объркал заглавието, той е повдигнал на степен заглавието на Яворов. И така е променил изцяло неговия смисъл. От почти етимологичната фигура (песен-на-песента) Б. Ангелов прави йерархия – Песен на песните значи най-високата, най-важната Песен (на всички и над всички други песни). Тук не отварям дума за неволното или нарочното междутекстово посочване към Соломон и неговата „Песен на песните“.

Ако говорим за начало на митологизация, то е тук, при Божан Ангелов – според него „Песен на песните“ на Яворов е „поврат в неговото творчество, който го води към новия път“ (пак там). Обзорната статия излиза в самия край на 1907 г., в последната двойна (9–10) книжка на сп. „Мисъл“. От почти два месеца сбирката „Безсъници“ е вече литературен факт. Но Божан Ангелов, променяйки заглавието на „Песен на песента ми“, не я коментира все още като литературен факт.

От януарската книжка за 1908 г. на сп. „Демократически преглед“ пропозициите никнат една след друга. Причините са, че: критиците вече четат „Песен на песента ми“ като дебютен текст на сбирката „Безсъници“ – първото място в книгата налага не само процесуални, но и идеологически роли. Заглавието „Песен на песента ми“ се разраства до ранга на програмен модел. Тогава може да му се вменят други задачи. Заглавието вече не е само на Яворов, защото излиза вън от парадигмата на лирическите внушения. То започва да се отнася към една поетологическа идея – началото на българския символизъм.

Осъзната като първи текст на сбирката „Безсъници“ (януари 1908), „Песен на песента ми“ може да се чете като Пролог на Книгата. Тогава, като Пролог, творбата вече отговоря на някакви металитературни очаквания. Вижда ги пак Божан Ангелов (ян. 1908): в статията си „Сънищата на г. П. Славейков и безсъниците на г. П. Яворов“ той нарича „Песен на песента ми“ „манифест“ и „програма“ (Ангелов 1908). Гледната точка е вече различна – това е книгата „Безсъници“. От времето на първата публикация (април 1906) до превръщането на „Песен на песента ми“ в програма (януари 1908 г.) има по-малко от две години.

И оттук насетне програмната (граничната) творба се включва в нови теоретически модели – по-скоро апории. Казано накъсо, „Песен на песента ми“ ражда идеята за „двата периода“, за двата поетологически образа на Автора. Те не са просто образи, а противопоставящи се почерци: на гражданското съчувствие и на „декадентската галиматия“ („декадентската мъгла“). Определенията би могъл да ги каже всеки. Дори и Вазов (което си е точно така). Следователно Поемата обраства с ресурси да стане метатекстов ключ не само към периодите на Яворовото творчество, но и към периодите в развитието на българските литературноисторически сюжети от началото на ХХ век.

За разлика от предишните си две поетически книги, Яворов композира „Безсъници“ скрупульозно, безупречно. Книгата се отваря с „Песен на песента ми“, тя е ПРОЛОГЪТ (в 1917 г. д-р Кръстев я нарича „вълшебно-демоническа картина“[5]). Ролята на емоционален и мотивен ЦЕНТЪР на тежестта играе поемата „Демон“. Композиционният и идеологически ЕПИЛОГ е „Ще дойдеш ти, очакван ден“. От 49 творби в „Безсъници“ тези трите са обособени: като първа, като средищна, като последна. За тяхната еманципация говори и фактът, че останалите 46 творби са организирани в 8 по-големи или по-малки лирически цикъла. Никъде в отношенията между лирическите цикли не се пази принципът на хронологията.

Ето как изглежда книгата „Безсъници“:

 

(пролог) „ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ“

= = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = =

цикъл „Дневник“:

„Посвещение“

  1. „Моето сърце“ 6. „Насаме“ 11. „Вълшебница“
  2. „Недей се връща“ 7. „Въздишка“ 12. „Ела!“
  3. „На пладне“ 8. „Сенки“ 13. „Сън“
  4. „Другари“ 9. „Теменуги“ 14. „Среща“
  5. „Недей ме пита“ 10. „Две хубави очи“ 15. „Идилия“

 

цикъл „Смъртта“:                 1. „Смъртта“

  1. „Не дирих радости в живота…“

 

цикъл „Бежанци“:                1. „Бежанци“,

  1.               „Боричкания, сълзи…“,
  2. „Евреи“

 

цикъл „Към върха“:             1. „Нагоре към върха“                  3. „Наяве и насън“

  1. „Не искай да узнаеш“              4. „Един завет, о братя,

ще оставя“

цикъл „В тъмнината“:

  1. „Без път“ 4. „Пред щастието“ 7. „Все туй копнение…“
  2. „Дни и нощ“ 5. „Тайната“
  3. „Може би“ 6. „Самота“

 

поемата „Демон“

 

цикъл „Затмение и възход“:

Затмение“               1. „Горко ти. Неволно може би…“

  1. „От други свят съм аз…“
  2. „Душата ми е пуста…“

Възход

 

цикъл „Среднощни видения“:

  1. „Чудовище си ти…“ 4. „Ледена стена…“
  2. „Небе – куршумена безкрайност…“ 5. „Добро и зло, началото…“
  3. „Ний бяхме две деца…“ 6. „Прохладен лъх…“

 

цикъл „Предчувствия“:

  1. „Денят се раждаше сред шум…“ 3. „Към запад морно слънцето…“
  2. „И аз ще бъда сам…“ 4. „Угасна слънце…“

 

= = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = = =

(епилог) „ЩЕ ДОЙДЕШ ТИ, очакван ден…“

 

Тук няма да свързвам четиридесет и деветте текста в развойни мотивни схеми, нито ще ги подчинявам на наложена идея (примерно: „фигурата на смъртта“) – това вече е правено. Началото на подобни анализи е още в 1908 г. (вж. обзорите на Др. Друмев (1908), Антон Страшимиров (1910), Николай Райнов (1909)). Последните опити са от 2010–2011 г. (Сугарев 2011).

Ще предложа друг подход. По-скоро други два подхода.

1.

Отношението между „Песен на песента ми“ и „Ще дойдеш ти…“ в „Безсъници“ може да се изследва по-конкретно. Ще набележа по-важни връзки между паратекстовите им позиции (начало–край) в книгата. Двата текста са писани за 5 месеца: „Ще дойдеш ти“ е от декeмври 1905-а („Мисъл“, № 10), а „Песен на песента ми“ – от април 1906-а (пак там, № 4). Те са пóказно металитературни – това се обяснява с метонимиите:

1) в „Песен на песента ми“ поезията (е) песен, но и блудница, сестра, красота, празник;

2) в „Ще дойдеш ти, очакван ден“ поезията (е) ден (очакван ден на смъртта).

Казано с други думи: двата текста са насочени един към друг точно заради паратекстовите им позиции – единият е Пролог, а другият – Епилог. Това е също елемент от подредбата на Книгата. Прологът и Епилогът плетат металитературната мрежа, превръщаща „Безсъници“ в първата цялостна книга на Яворов. Тя е Единствената поетическа книга, в която и идейно, и емоционално текстовете са свръхорганизирани от едно начало („Песен на песента ми“) и са приключени като художествен свят от поетическия епилог „Ще дойдеш ти“. Така че „Безсъници“ започват с „вълшебно-демоничното“, за да „свършат с една симфония на смъртта“ (Кръстев 1917: 181 – така той определя „Ще дойдеш ти, очакван ден“).

2.

Онова, което остава между „Песен на песента ми“ и „Ще дойдеш ти“, е подчинено на принципа на златното сечение: пет цикъла преди „Демон“ и три цикъла след това. Поемата „Демон“ заема центъра на тежестта, намира се в точката на златното сечение. Съотношението 5:3 се разбира от античната естетика именно като една от точките (опорите), които създават композиционно равновесие.

Началната част от 5 цикъла (32 текста) разказва един сложен сюжет: за търсената любов в цветята, в очите, в сърцето, в съня. И през тези 15 части на началото (цикълът „Дневник“) се наслагва трагическата ирония – любовта е невъзможна. После са сюжетите за прелъстяващата смърт (цикълът „Смъртта“); после – за изгубената родина (цикълът „Бежанци“), след това е невъзможното познание (цикълът „Към върха“), което логично приключва в страшната драма на „Може би“, „Без път и „Самота“ (цикълът „В тъмнината“).

При такъв прочит поемата „Демон“, която е център на тежестта в книгата, играе метатекстова роля – обреченият на самота и разочарование човек е на прага на човешкостта: преминава отвъд и вече е демон. В реда на този смислов развой е в оставащите 3 цикъла (14 текста) да се задълбочават трагичните среднощни значения и… видения.

Следователно в книгата „Безсъници“ – благодарение на спазената златна пропорция – се оформят 3 идеологически равнопоставени опорни точки: началото („Песен на песента ми“), центърът на тежестта („Демон“) и епилогът („Ще дойдеш ти, очакван ден“). Това разтоварва процесуалните тежести от „Песен на песента ми“ – поемата не е начало на българския символизъм. Тя е само гениален текст ключ, който инвентаризира инструментите и образите на една поетика. За Яворов тази поетика не е нито нова, нито декадентска. (Такава е за Сирак Скитник и Йовков). Геният е обречен както да създава нови хоризонти, така и да ги приключва.

След това идва редът на епигоните. Казвам го без лошо чувство – те просто творят доказателствен материал за гения, който ги е произвел.

 

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

 

Ангелов 1907: Ангелов, Б. Лириката ни през 1907. // Мисъл, ХVІІ, 1907, № 9–10, с. 612–642. [Angelov 1907: Angelov, B. Lirikata ni prez 1907. // Misǎl, HVІІ, 1907, № 9–10, s. 612–642.]

Ангелов 1908: Ангелов, Б. Сънищата на г. П. Славейков и безсъниците на г. П. Яворов. // Демократически преглед, 1908, № 1, с. 21–33. [Angelov 1908: Angelov, B. Sǎništata na g. P. Slavejkov i bezsǎnicite na g. P. Javorov. // Demokratičeski pregled, 1908, № 1, s. 21–33.]

Атанасов 1906: Атанасов, Н. Последните веяния в българската литература. // Българска сбирка, ХІІІ, № 9, 1 ноем. 1906. [Atanasov 1906: Atanasov, N. Poslednite vejanija v bǎlgarskata literatura. // Bǎlgarska sbirka, HІІІ, № 9, 1 noem. 1906.]

Балабанов 1906: Балабанов, Ал. Съвременната българска лирика. // Художник, ІІ, № 3, 20 ноем. 1906. [Balabanov 1906: Balabanov, Al. Sǎvremennata bǎlgarska lirika. // Hudožnik, ІІ, № 3, 20 noem. 1906.]

Василев 1907: Василев, Вл. Поет на нощта. // Мисъл, ХVІІ, 1907, № 2, с. 96–113. [Vasilev 1907: Vasilev, Vl. Poet na noštta. // Misǎl, HVІІ, 1907, № 2, s. 96–113.]

Друмев 1908: Друмев, Др. „Безсъници“ на П. К. Яворов. // Ново общество, 1908, № 5, с. 320–330. [Drumev 1908: Drumev, Dr. „Bezsǎnici“ na P. K. Javorov. // Novo obštestvo, 1908, № 5, s. 320–330.]

Йовков 1905: Йовков, Й. „Стоеше ти…“, „Откъснах тръст…“. // Художник, І, № 5, 1 ноем. 1905, с. 2. [Jovkov 1905: Jovkov, J. „Stoeše ti…“, „Otkǎsnah trǎst…“. // Hudožnik, І, № 5, 1 noem. 1905, s. 2.]

Коларов 2009: Коларов, Р. Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността. – София: Просвета, 2009. [Kolarov 2009: Kolarov, R. Povtorenie i sǎtvorenie: poetika na avtotekstualnostta. – Sofija: Prosveta, 2009.]

Кръстев 1917: Миролюбов, В. [Кръстев, Кр.] Певец на душевни бездни. // Миролюбов, В. Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов. – София: Ал. Паскалев, 1917. [Krǎstev 1917: Miroljubov, V. [Krǎstev, Kr.] Pevec na duševni bezdni. // Miroljubov, V. Hristo Botjov, P. P. Slavejkov, Petko Todorov, Pejo K. Javorov. – Sofija: Al. Paskalev, 1917.]

Райнов 1909: Райнов, Н. П. К. Яворов – критическа студия. // Теменуга, І, 1909, №. 7 (с. 10–12) и № 8 (с. 11–16). [Rajnov 1909: Rajnov, N. P. K. Javorov – kritičeska studija. // Temenuga, І, 1909, №. 7 (s. 10–12) i № 8 (s. 11–16).]

Страшимиров 1910: Страшимиров, А. П. К. Яворов – „Подир сенките на облаците“. // Наблюдател, бр. 8, с. 561–563. [Strašimirov 1910: Strašimirov, A. P. K. Javorov – „Podir senkite na oblacite“. // Nabljudatel, br. 8, s. 561–563.]

Сугарев 2011: Сугарев, Е. Фигурата на смъртта в поезията на Яворов. // Годишник на НБУ, 2010–2011: [онлайн, прегледан 23.10.2017]. http://ebox.nbu.bg/nuova/view_lesson.php?id=10. [Sugarev 2011: Sugarev, E. Figurata na smǎrtta v poezijata na Javorov. // Godišnik na NBU, 2010–2011: [onlajn, pregledan 23.10.2017]. http://ebox.nbu.bg/nuova/view_lesson.php?id=10.]

Христов 1905: Христов, П. Цъфтяха розите… // Художник, І, № 2, 30 септ. 1905, с. 2. [Hristov 1905: Hristov, P. Cǎftjaha rozite… // Hudožnik, І, № 2, 30 sept. 1905, s. 2.]

 

 

 

Цитиране/ Сitation:

Ракьовски, Цв. Стихосбирката „Безсъници“: идеологически и композиционни ракурси. // Литературна история, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

 

Rakiovsky, Ts. The Poetry Book Insomnias: Ideological and Compositional Perspectives. – In: Literaturna istoria, 2018, № 1: http://www.litistoria-bg.eu

[1] По-късните заглавия от сбирката „Безсъници“ са: „Ледена стена“, „Чудовище“, „Ний бяхме две деца“, „Видения“, „Една дума“, „Благовещение“.

[2] Теодор-Траяновото стихотворение „Нов ден“ излиза в предния брой – № 3–4, от 31 окт. 1905 г. Също както при Яворовата „Песен на песента ми“, и „Нов ден“ е кратък текст, последен (десети) в цикъла „Regina mortua“ и буквално удавен в силните негови части („Звънлив усмех“, „Демон“, „Самота“ и т.н.). Повечето от стихотворенията са и по-изискани, и по-ритмични от „Нов ден“, но не звучат програмно – „Нов ден“ може да се свърже с декадентско-нихилистични нагласи спрямо традицията. А в ролята на традиция вече не е само Вазов, а и Пенчо Славейков, че дори и Яворов.

[3] Първите трима са почти връстници: Сирак Скитник е роден през 1883, Йовков – през 1880, Траянов – през 1882 г. П. Яворов е по-голям с няколко години, но принадлежи на предходното поколение, което прописва още в края на ХІХ в.

[4] През 1905 г. са публикувани такива текстове като „Може би“, „Пред щастието“, „Предчувствие“, „Дни в нощта“, „Угасна слънце“, „Смъртта“ и пр. – никое от тях не може да се впише в поетиката на реализма или в социалната тема.

[5] Вж. една от най-проникновените му студии за Яворов – „Певец на душевни бездни“ (Кръстев 1917: 177).

© Институт за литература – БАН, 2018 ISSN ……                                    Webmaster Patrick Anderson
Институт за литература